Външността на девойката беше приятна — тя силно приличаше на сестра си, но представляваше нейно по-просто и скромно копие. И макар да не се отличаваше с блясъка и красотата на Джудит, нейното тихо, спокойно, невинно изражение почти винаги печелеше симпатията на наблюдателя; и малцина бяха онези, които след по-продължително, наблюдение не изпитваха дълбоко и трайно съчувствие към девойката. Тя бе много бледа и невинното й въображение не я занимаваше с представи, които да предизвикват зачервяване на страните й; добродетелта й беше дотолкова присъща, че превръщаше сякаш кротката девойка в същество, издигнато над обикновените човешки слабости. Простодушна, невинна и доверчива както по природа, тъй и по начина си на живот, тя бе закриляна от бедите чрез ореол от нравствено сияние.
— Вие сте Хети Хътър — каза Ловецът, сякаш несъзнателно си задаваше сам тоя въпрос, но с толкова любезен тон и благопристойно, държане, че те неминуемо трябваше да спечелят доверието на онази, за която бяха предназначени. — Бързият Хари ми говори за вас и зная, че вие трябва да сте тая девойка.
— Да, аз съм Хети Хътър — отвърна момичето с тих, приятен глас, в който благодарение на известна образованост липсваше простоватост както в тона, тъй и в произношението. — Аз съм Хети — сестрата на Джудит Хътър и по-малката дъщеря на Томас Хътър.
— Вие прекарвате по-голямата част от живота си на езерото, нали, Хети?
— Така е. Мама умря, татко се занимава с капаните и примките си, а Джудит и аз стаим в къщи. Но как се казвате вие?
— По-лесно е да се зададе този въпрос, отколкото да се отговори на него, млада девойко. Макар че аз съм досега млад, все пак съм носил повече имена дори от най-великите главатари в цяла Америка.
— Но нали все пак имате име — нали не изоставяте старото, преди честно да заслужите ново?
— Надявам се, че не, девойко… надявам се, че не. Получавах имената си съвсем естествено. И предполагам, че това, което нося сега, няма да остане задълго, тъй като делауерите рядко дават на някой мъж постоянно прозвище, докато не му се удаде случай да прояви характерните си качества в съвета или на пътеката на войната, а на мен това още не ми се е удало — първо, защото не съм червенокож и нямам право да участвам в техните съвети, а в същото време съм твърде незначителен, за да поискат мнението ми великите мъже с моя цвят на кожата, и, второ, тази е първата война, която се случва през живота ми, и нито един враг не е навлязъл още достатъчно навътре в Колонията, за да бъде достигнат дори от по-храбрите от мен.
— Кажете ми имената си — додаде Хети и го погледна простодушно — и може би по тях ще отгатна характера ви.
— В това има известна истина, не споря, макар и често да води до грешки. Хората се заблуждават в качествата на околните и понякога ни наричат с незаслужени имена. Затова не отдавам голямо значение на имената.
— Изредете ми всичките си имена — повтори девойката сериозно, защото тя явно отдаваше значение на името. — Искам да зная какво да мисля за вас.
— Е, хубаво. Нямам нищо против и вие ще чуете всичките. И така, първо, аз съм християнин и бял като вас и моите родители имаха фамилно име, което се е предавало от баща на син като част от наследството. Баща ми се казваше Бъмпоу. Мен, разбира се, са нарекли също така, а малкото ми име е било Натаниъл или Нати, както обичат да го съкращават повечето хора.
— Да, да — Нати и Хети! — прекъсна го момичето бързо, като отново вдигна с усмивка поглед от ръкоделието си. — Вие сте Нати, а пък аз съм Хети — макар че вие сте Бъмпоу, а пък аз — Хътър. Бъмпоу не е толкова хубаво, колкото Хътър. Нали?
— Е, това е въпрос на вкус. Но не останах задълго с това име, защото делауерите скоро установиха — или поне смятаха така, че съм неспособен да лъжа и ме нарекоха отначало „Правдивия език“.
— Това име е хубаво! — прекъсна го Хети сериозно и уверено. — Не твърдете, че нямало истина в имената.
— Не твърдя това, защото може би заслужавах прозвището си, тъй като за разлика от мнозина не обичам лъжите. Но след известно време делауерите откриха, че нозете ми са бързи, и ме нарекоха „Гълъб“. Както знаете, гълъбът има бързи криле и лети по права линия.
— Това е чудесно име! — възкликна Хети. — Гълъбите са великолепни птици.
— Повечето създания са хубави по своему, мила девойко, при все че хората често пи обезобразяват, заставяйки ги да променят както природата, тъй и външния си вид. След като известно време бях бързоходец и бродех по най-глухите пътеки в гората, най-сетне ми позволиха да ходя с ловците, защото видяха, че откривам по-бързо и по-сигурно дивеча, отколкото другите момчета и тогава ме нарекоха „Дългото ухо“, защото казваха, че съм подушвал дивеча като куче.