След като помълча така няколко минути, Хети започна да пее. Гласът й беше тих и треперещ, но звучеше сериозно и тържествено. Думите и мелодията бяха най-обикновени — химн, който тя беше научила от майка си, озвучен с една от ония непринудени мелодии, които допадат на всички и всякога, защото извират от чувствата и говорят на чувствата. Винаги, когато чуеше тая проста мелодия, Хътър се разнежваше — и вътрешно, и външно. Дъщеря му знаеше много добре това и често се бе възползвала от тоя способ, ръководена от онзи инстинкт, който осенява слабоумните, особено когато се стремят да сторят добро.
Само няколко мига след като тихият и нежен глас на Хети се разнесе, веслата престанаха да се потапят и мелодията се издигна самотна сред стихналия покой на девствената местност. Сякаш почерпила смелост от химна, девойката продължи с още по-силен глас; и макар в нейната мелодия да не бе примесено нищо вулгарно или шумно, силата и тъжовната й нежност се набиваше в ухото, а въздухът се изпълни с невинното славословие на една душа, която изглеждаше почти съвършена в своята непорочност.
Че мъжете при носа на сала не останаха безучастни към тази трогателна мелодия, пролича от тяхното бездействие и те не потопиха веслата си във водата дотогава, докато и последните нежни звуци не замряха сред странните брегове, които в този чаровен час биха отнесли и най-тихия човешки вопъл на разстояние повече от миля.
Трогнат бе и самият Хътър, защото колкото и да бе загрубял от някогашния си начин на живот и колкото и жесток да го бе направило продължителното му стълкновение с навиците и обичаите в тая дива страна, все пак характерът му представляваше смесица от добро и зло, толкова присъща изобщо за нравственото устройство на хората.
— Ти си тъжна тази вечер, дето ми — каза бащата. Когато беседваше с тази своя дъщеря, в държането и езика му обикновено се прокрадваше нещичко от изтънчеността и достойнството на цивилизования живот, който той беше водил на младини. — Та нали току-що се отървахме от неприятелите и би трябвало по-скоро да се радваме.
— Ти не можеш да сториш, каквото си намислил, татко! — каза Хети тихо и укорно, взимайки между дланите си неговата груба мазолеста ръка. — Ти дълго говори с Хари Марч, но никой от двама ви не ще има сърце да го стори.
— Тия неща не са за твоя ум, глупаво дете. И без това ти си постъпила достатъчно лошо, като си ни подслушвала — иначе не би знаела нищо от нашия разговор.
— Защо двамата с Хари ще убивате хора, и то жени и деца?
— Тихо, дете, тихо! Сега е война и трябва да постъпваме с враговете си тъй, както и те биха постъпили с нас!
— Не е така, татко. Чух, когато Ловецът каза как трябва да бъде. С враговете трябва да постъпваш тъй, както би желал те да постъпват с тебе. Никой не желае враговете му да го убият.
— През време на война ние избиваме неприятелите си, дете, за да не ни избият те. Все някой трябва да почне, а който почне пръв, има по-големи изгледи да спечели победата. Ти не разбираш тия неща, клета Хети, и по-добре е да си мълчиш.
— Джудит казва, че това не е хубаво, татко. Ако аз нямам разум, Джудит има.
— Джудит много добре разбира, че не бива да ми говори за тия неща, защото, както казваш сама, тя има разум и знае, че няма да позволя такова нещо. Какво би предпочела ти, Хети — да смъкнат собствения ти скалп и да го продадат на французите или пък ние да избием враговете си и да им попречим да ни сторят зло?
— Не е така, татко! Не ги убивай и не допускай да ни убиват. Продавай кожите на животните и ако можеш, събери още, но не търгувай с човешка кръв.
— Хайде, остави това, дете. Нека по-добре да говорим за неща, които разбираш. Радваш ли се, като виждаш, че старият ни приятел Марч се е върнал отново при нас? Ти харесваш Хари и трябва да знаеш, че един ден той може да ти стане брат, ако не и по-близък.
— Това е невъзможно, татко — отвърна девойката след продължително мълчание. — Хари си е имал вече и баща, и майка, а никой не може да има и други родители.
— Да, трудно е да го разбереш със слабия си разсъдък, Хети. Когато Джудит се омъжи, бащата на съпруга й ще стане и неин баща, а сестрата на съпруга й — нейна сестра. Ако тя се омъжи за Хари, той ще ти стане брат.
— Джудит никога няма да вземе Хари — отвърна девойката кротко, но уверено. — Джудит не обича Хари.
— Ти не можеш да знаеш, това, Хети. Хари Марч е най-красивият, най-силният и най-смелият млад човек от всички, които са идвали някога край езерото. И тъй като Джудит е най-голямата хубавица, не виждам защо да не се оженят. Той вече, кажи-речи, ми обеща да вземе участие в работата, за която говорихме, при условие, че дам съгласието си за женитбата.