— Е, Джудит, прекалено сериозно взимате тая работа. На първо място Хари никога не е прошепвал дори и сричка срещу доброто име на Хети.
— Разбирам, разбирам — прекъсна го буйно Джудит. — Аз съм единствената, която той намира за подходящо да хули с отровния си език! Наистина, Хети… Клетата Хети! — продължи тя и гласът й се понижи до тихи и глухи тонове, които замираха почти още при изговарянето. — Да, тя е извън и над обсега на коварните му злословия! Клетата Хети! Не е имало на земята по-чисто същество от Хети Хътър, Ловецо.
— Вярвам… да, мога да повярвам, Джудит. И от сърце се надявам, че същото може да се каже и за нейната хубава сестра.
В гласа на Ловеца се чувстваше ласкава искреност и тя трогна Джудит; и намекът за нейната хубост не намали това въздействие върху девойката, която много добре знаеше и сама силата на своя чар. Ала тихият глас на съвестта все пак не беше замлъкнал напълно в нея и й подсказа отговора, който тя даде, след като се позамисли малко.
— Предполагам, че Хари е подхвърлил някои от подлите си намеци за хората от гарнизона — каза тя. — Той знае, че те са хора от по-добро общество и никога не е в състояние да прости някому, че представлява нещо, което той чувства сам, че никога не ще бъде.
— Да оставим настрана кралските офицери, Джудит, защото Марч няма склонност към такова поприще. Но ако погледнем нещата както са си, защо един ловец на бобри да не бъде почитан също тъй, както се почита губернаторът? Щом като заговорихте сама за това, не ще откажа: наистина той се оплакваше, че вие, девойка със скромно потекло, сте често в компанията на червените куртки и копринените шарфове. Но тогава в него говореше ревността и, струва ми се, той скърбеше за своите мисли тъй, както майката би скърбила за собственото си дете.
Може би Ловецът не съзнаваше изцяло значението на онова, което бе казал така сериозно. Но положително е едно, че той не забеляза червенината, която обагри цялото красиво лице на Джудит, нито пък откри непреодолимата болка, която само за миг по-късно замени руменината с мъртвешка бледност.
Минута или две протекоха в пълно мълчание и плясъкът на водата беше единственият доловим звук. След това Джудит стана и почти конвулсивно сграбчи ръката на Ловеца.
— Ловецо — каза тя бързо, — радвам се, че ледът между нас се разчупи. Казват, че внезапните приятелства водели до дълги вражди, но аз не вярвам това да се случи с нас. Не знам как да го обясня, но вие сте първият мъж, който няма желание да ме ласкае, няма желание да ме погуби, който не ми е скрит враг. Не ми се сърдете и не споменавайте за това пред Хари, а някога ние ще поговорим пак.
И като пусна ръката му, девойката изчезна в колибата и остави смаяния млад човек, застанал до кормилото неподвижно като някой от боровете на хълма. Мислите му го бяха погълнали дотолкова, че преди да успее да се опомни напълно, от предната част на сала прозвуча гласът на Хътър, за да му напомни да държи кормилото в правилна посока.
ГЛАВА ШЕСТА
Тъй падналият ангел скръбно рече,
привидно горд, но в себе си дълбоко
отчаян и сломен.
Малко след като Джудит се отдалечи, подухна лек южен вятър и Хътър издигна голямо квадратно платно. Някога то бе служило за най-горно платно на една ладия от Олбъни, но разнебитено от бризите на Тапън, беше бракувано и продадено. Старецът разполагаше и с лека здрава мачта от тамараково дърво, която в случай на нужда можеше да се издигне, и при помощта на това просто приспособление платното скоро бе разпънато вещо по посоката на вятъра.
В резултат на това сега гребането стана излишно и след около два часа видяха в нощния мрак „замъка“, който сякаш изплува над водата на около стотина метра пред тях. Тогава свалиха платното и салът бавно доплува до жилището, където го привързаха.
Никой не бе влизал в къщата, откакто Хари и спътникът му я бяха напуснали. Намериха я потънала сред нощна тишина — нещо обичайно за самотата сред пущинаците. Тъй като се знаеше, че неприятелите са близо, Хътър нареди на дъщерите си да не палят свещи, за да не ориентират неприятелите къде могат да ги намерят. Впрочем през топлите, месеци те изобщо рядко си позволяваха този лукс.
— При дневна светлина не бих се страхувал и от цяла войска диваци, докато се намирам зад тия здрави греди, а те нямат зад какво да се прикрият — прибави Хътър, след като обясни на гостите си защо забранява употребата на свещи. — Аз винаги държа заредени три или четири надеждни пушки и особено едната от тях — „Убиецът на елени“ — никога не прави засечка. Но нощем е съвсем друго. Едно кану би могло да се приближи напълно незабелязано до нас в мрака, а диваците са майстори на толкова коварни начини за нападение, че според мен е достатъчно зле да си имаш работа с тях и посред бял ден. Построих това жилище, за да ги държа на разстояние един пушечен изстрел, в случай че някога пак се стигне до борба. Някои намират мястото много открито и изложено, но аз предпочитам да съм на котва тук, далеч от храсти и гъсталаци, и според мен това е най-сигурното пристанище.