— Не е разумно да се използват за знак пречупени клони, защото и най-неопитният знае, че клоните рядко се чупят от само себе си — отвърна неговият събеседник. — Освен това те възбуждат подозрение и издават следите. Делауерите никога не се осланят на пречупени клони освен през мирно време, и то само по общоизвестните пътеки. А пък колкото до буките, боровете и хемлока, можеш да ги видиш, накъдето се извърнеш — не само по две или по три дървета, а с десетки и със стотици.
— Много право, Ловецо, но ти май не държиш сметка за това, как са разположени. Ето ти тая бука и до нея хемлок…
— Да, а ето ти там още една бука и хемлок, които са се прегърнали като брат и сестра или, по-право казано, по-влюбено и от брат и сестра; а ей там, отвъд, има друга, защото в тая гора не липсват нито един вид дървета. Страхувам се, Хари, че повече те бива да поставяш капани за бобри и да стреляш по мечки, отколкото да проследиш докрай една не съвсем ясна следа. Ха! Ето го най-сетне и онова, което желаеш да намериш!
— Е, Ловецо, ти почна пак да се перчиш с делауерската си самонадеяност. Обеси ме, ако виждам нещо друго освен все едни и същи дървета, които сякаш никнат като омагьосани наоколо и ни объркват.
— Погледни нататък, Хари — ето там, право към черния дъб. Не виждаш ли извитата фиданка, която е вплела клоните си в липата до нея? Е добре, на времето тази фиданка е била засипана от сняг и се е превила под тежестта му; но тя положително не е могла да се изправи сама и да се залови за клоните на липата тъй, както я виждаш. За това й е помогнала човешка ръка.
— И тази ръка беше моята! — възкликна Хари. — Намерих нежното младо дръвче приведено до земята като някое клето същество, смазано от нещастие, и го изправих тъй, както го виждаш… Е, Ловецо, в края на краищата трябва да призная, че си станал вече извънредно наблюдателен в гората.
— Погледът ми се изостря, Хари, изостря се, признавам това; но сравни ли се с очите на някои хора, които познавам, все още прилича на детски поглед. Ето например Таменунд: при все че е толкова стар, та малцина си го спомнят в разцвета на силите му, нищо не убягва от неговия поглед, който може да се сравни по-скоро с обонянието на куче, отколкото с човешко зрение. После Ункас, бащата на Чингачгук, законният вожд на мохиканите — и край него е почти невъзможно да се промъкнеш незабелязан. Моето зрение се изостря, признавам, но засега още далеч не е съвършено.
— А кой е този Чингачгук, за когото все току приказваш, Ловецо? — запита Хари, като тръгна към изправената фиданка. — Без съмнение в най-добрия случай той е някой червенокож скитник.
— Не е така, Хари. Той е най-добрият сред червенокожите скитници, както ги наричаш ти. И ако разполагаше с правата си, щеше да бъде велик вожд. Но при това положение той е само храбър и справедлив делауер. Вярно е, почитат го и за някои неща го слушат, но все пак той е от едно загиващо племе и целият му народ е в упадък. Ах, Хари Марч, как би се развълнувало сърцето ти, ако седнал през зимна вечер в някоя от техните колиби, чуеш преданията за древното величие и мощ на мохиканите!
— Слушай, приятелю Натаниъл — каза Бързият Хари, като внезапно спря и се извърна с лице към спътника си, за да придаде по-голяма тежест на своите думи. — Ако човек вярва всичко, което хората намират за нужно да изтъкват в своя полза, може да си състави прекалено добро мнение за тях и прекалено лошо за себе си. Тия червенокожи са забележителни самохвалци и според мен повече от половината техни легенди са празни приказки.
— В думите ти има истина, Хари, не отричам това, защото го видях и се уверих. Те действително се хвалят. Но с тая черта ги е надарила самата природа, а да вървиш срещу вродените си дарби е погрешно. Виж — ето мястото, което ти искаше да намериш.
Тази забележка сложи край на разговора и сега двамата мъже съсредоточиха цялото си внимание върху онова, което се намираше непосредствено пред тях. Ловецът посочи на своя спътник стъблото на огромната стара липа, която се бе повалила от собствената си тежест. Като милионите си събратя и това дърво лежеше там, дето бе паднало, и гниеше под бавното, но сигурно въздействие на атмосферните условия. Но гниенето явно бе нападнало сърцевината му още тогава, когато дървото се беше издигало стройно сред великолепието на своята шума. Гниенето беше разрушило дървото тъй, както понякога болестта разрушава вътрешностите на някое животно, при все че за очите на наблюдателя външността му е още красива. Стъблото бе проснато на близо тридесет метра и острото око на Ловеца бързо откри споменатата особеност в него. От нея и от някои други обстоятелства той заключи, че тъкмо това бе дървото, търсено от Марч.