В мазето Пендъргаст пресече почти цялата дължина на сградата, мина покрай едно котелно помещение, складове, малък блок тапицирани затворнически килии и накрая се озова в огромен архив, пълен с гниещи досиета. Под земята цареше пълна тъмнина и той нямаше друг избор, освен да използва фенерчето. Въпреки всичко, край което мина, не намери нито предмет, нито място, които биха му помогнали да избяга или да обърне обстоятелствата в своя полза. Имаше нещо глупаво, ако не направо безсмислено в продължаването на този фарс. Беше се изправил срещу майстор, който не може да бъде победен. И все пак никой не е непобедим: всеки човек има някаква ахилесова пета. Вече беше вникнал донякъде в психологията на Озмиян, в неговата уязвимост, но как би могъл да обърне това в своя полза? Къде беше пукнатината в неговата броня, а дори да я намери, щеше ли да съумее да забие своя меч в нея? Този човек беше може би най-сложният и изобретателен противник, когото бе срещал. В своя трактат „Изкуството на войната“ Сун Дзъ съветва да опознаеш своя враг. Ако имаше място в целия свят, където можеше да научи нещо за този човек и неговите най-дълбоки слабости, то беше точно пред него: в мазето с архивите.
За миг Пендъргаст спря, за да събере мислите си и да обхване огромното помещение с фенерчето. Беше почти свръхестествено, че се озова тук, на това място, претъпкано с истории за лудост, страдания и ужас – архивите на огромна психиатрична болница. Сега разбра, че собственото му подсъзнание го беше довело тук.
Архивите се състояха от шкафове за папки, подредени върху скеле от метални лавици, които се издигаха от пода до тавана. Всяко скеле разполагаше със собствена плъзгаща се странично стълба, нужна, за да се стигне до най-високите лавици с шкафове. Докато Пендъргаст се придвижваше из архива, се опитваше да разбере как е организиран. Постепенно разбра, че болницата, работила в продължение на цял век, е натрупала удивително количество данни под формата на истории на заболяванията на пациентите, бележки, записи на диктофон, диагнози, кореспонденция, лични досиета и правни документи. В продължение на своя жизнен цикъл болницата беше подслонявала десетки хиляди психично болни пациенти – може би дори стотици хиляди. Тази бройка само потвърди мнението на Пендъргаст, че светът е пълен с луди. Архивът е дори скромен, помисли си той, като се има предвид колективната лудост на човешката раса.
Пътеките между стелажите и отделните техни редици бяха разположени в координатна мрежа. Пътеките бяха маркирани с букви, а редиците стелажи с числа. След като измина няколко пътеки, поглеждайки числата и редиците, Пендъргаст най-накрая откри търсеното. Взе една плъзгаща се стълба, избута я на място и се изкачи по нея, стиснал фенерчето със зъби. Отвори едно чекмедже и започна жадно да прехвърля папките, докато стигна края. Отвори друго и още едно, вадеше папките и ги хвърляше настрана, докато не осъзна, че онова, което търси, просто го няма.
Спусна се по стълбата и поспря, за да премисли, сетне тръгна надолу по пътеката до друго място и нова серия чекмеджета. Скърцането на ръждясал метал кънтеше из помещението и той ясно съзнаваше, че светлината на фенерчето го превръща в отлична мишена. Трябваше да завърши търсенето си, преди Озмиян да попадне на следите му и да влезе в архива.
Премести се на следващата пътека, после на тази до нея. Времето му изтичаше. Неочаквано в един от шкафовете намери навити и умалени по размер строителни планове. Прелиствайки ги, извади един и го пъхна под колана на панталона си. Беше полезен, но не и онова, което търсеше. После продължи нататък.
Озмиян беше срязвал кръговете под прав ъгъл в търсене на следи из половината първи етаж от единия до другия край, но без успех. Но сега, когато се насочи към стълбището, готов да се качи на втория етаж, най- накрая попадна на Пендъргастовите следи. Бяха много бледи – агентът се придвижваше с крайна предпазливост, но нямаше начин напълно да ги скрие, особено от опитните очи на Озмиян. За негова изненада следите водеха не нагоре, а надолу, в мазето.
Озмиян усети пристъп на задоволство. Никога не беше слизал в мазето и нямаше представа какво има там, но беше сигурен, че вероятно наподобяващото лабиринт пространство и пълният мрак ще му бъдат от полза и в ущърб на Пендъргаст.
Започна да се спуска по стълбите в мрака. Плъзгаше едната си ръка по стената, движейки се бавно и внимателно, а сърцето му блъскаше в очакване на предстоящото.
Пендъргаст беше преровил съответните места, но не намери онова, което търсеше. Разбира се, че няма да го намеря, каза си той с горчивина, след като вече го няма тук. Досието е било изнесено още преди години. Човек като Озмиян не би оставил такъв динамит да се търкаля свободно в пространството, дори ако то е гниещ и изоставен архив. Вероятно беше изпратил някого да го намери и унищожи.