Трябваше да свърши много работа, за да се приготви за идването на предприемача.
63.
Озмиян светна фенерчето при вратата. Видя здраво укрепена стоманена врата, на която някога беше поверена охраната на този чувствителен архив. След като прегледа ключалката, разбра, че единственият начин е да стреля в нея, въпреки че щеше да изразходва муниции.
Изхвърли вече празния пълнител и вкара резервния. Застана леко разкрачен и стиснал с две ръце пистолета, успокои дишането си и се прицели в цилиндъра. Плячката му отново беше успяла да изпрати няколко куршума на сантиметри от главата му. Стрелбата го караше да губи контрол, но същевременно означаваше – ако сметките му бяха верни – че неговият противник има само един патрон срещу неговите осем. Смяташе, че сега плячката му е изцяло заета с бягството си и е с изчерпани възможности. Засада с един патрон беше чисто самоубийство. Погледна часовника си: двайсет минути до мига, когато приятелят на Пендъргаст ще се превърне в кайма по стените на Постройка 44. Не беше за чудене, че рухна.
Стегна се и стреля. Още първият куршум изби цилиндъра. Огледа го, опита вратата, но видя, че част от патрона все още я заключва, и стреля втори път, за да я освободи от резето. Вратата се отвори широко и пред него се разкри дълъг, празен подземен коридор.
Оставаха му шест патрона.
Той тръгна по коридора по следите, които водеха в най-далечното крило на мазето. Пендъргаст вече дори не си правеше труда да стъпва тихо или да замаскира своите следи. Просто вече не му беше останало време. В лова това беше мигът, когато преследваното животно започва наистина да се усеща притискано. Преследването на човек, размишляваше Озмиян, не беше много по-различно от това на ранен лъв. Колкото повече притискаше и тревожеше плячката, толкова повече тя се паникьосваше, губеше способността да размишлява разумно и се превръщаше в реагиращо кълбо от нерви. Сега Пендъргаст беше в този стадий. Беше човек с изчерпани идеи и празен пълнител. В определен момент щеше да направи онова, което всички преследвани животни правят: спират да бягат и се обръщат, за да окажат последна съпротива.
Докато Озмиян се движеше надолу по следата, забеляза колко мрачна беше тази част от мазето, колко странно смущаваща с нейните небоядисани сгурбетонни блокчета, покрити с петна от влага, осеяни на равни разстояния от двете страни със зелени врати без прозорци. Всяка врата беше последователно номерирана с мръсен етикет:
Помещение за ЕКТ1
Помещение за ЕКТ2
Помещение за ЕКТ3
Какво означаваше това? Какви бяха тези помещения?
Следите свършваха пред врата с етикет ЕКТ 9. Той огледа пода пред вратата, разчитайки следите: плячката му беше спряла, след това отворила вратата и влязла без всякакви опити за прикриване, като я бе затворила след себе си. Озмиян нямаше представа какво има в помещението, почувства със сетивата си, че то е малко – почти сигурно задънена улица, откъдето Пендъргаст нямаше да може да се измъкне.
Все едно да стреляш по риба във варел. Тогава си напомни, че плячката му е необикновено умна и не бива да бъде подценявана. От другата страна на вратата можеше да го чака какво ли не. Освен това на агента му оставаше един патрон.
Застанал встрани от вратата, крайно внимателно Озмиян подложи плячката си на малко изпитание: докосна дръжката на вратата и леко я натисна надолу, сигурен, че Пендъргаст ще види движението от другата страна.
БУУМ! Точно както се беше надявал, Пендъргаст похаби последния си патрон, като стреля на сляпо през вратата. Сега той беше обезоръжен, с изключение на ножа. Погледна часовника си: оставаха осем минути преди неговият партньор да бъде взривен на парчета.
Това беше забележителен лов, но краят предстоеше скоро.
– Пендъргаст? – каза Озмиян през затворената врата. – Съжалявам, че си прахоса последния изстрел.
Тишина.
Мъжът сигурно чакаше с нож в ръката подобно на онзи ранен лъв, свит сред дърветата мопане, готов за последна, отчаяна битка.
Той зачака.
– Минутите отлитат. Остават само шест, докато взривът обърне хастара на твоя приятел.
След тези думи Пендъргаст заговори. Гласът му потреперваше и звучеше пискливо.