– Тогава влез да се биеш, вместо да се криеш зад вратата като страхливец!
С въздишка, но без ни най-малко да сваля гарда, Озмиян вдигна пистолета, притисна с лявата длан фенерчето към дулото, така че да сочи натам, накъдето и пистолетът. След това с яростен ритник изби заключената врата и влетя вътре, покривайки помещението с оръжието си за част от секундата в очакване на яростна, но безполезна атака с нож отвсякъде.
Вместо това чу глас от мрака, говорещ нежно и приятелски:
– Добре дошъл, млади момко, в стаята на щастието.
Неочакваните думи подействаха като нож, забит в дълбините на мозъка му.
– Как е днес моят малък, смел момък? Влизай, влизай, не се плаши! Тук всички сме приятели, обичаме те и сме дошли, за да ти помогнем.
Разпозна думите на мига и подобно на земетресение, те разбиха бункера на паметта му, откъдето потече горещ поток от спомени: врящи, накалени до бяло, образуваха шипящ водовъртеж в черепа му, който помиташе всичко по пътя си. Озмиян залитна, неспособен дори да стои прав.
– Всички мили лекари тук искат толкова много – толкова много – да ти помогнат да се чувстваш по-добре, така че да можеш да се върнеш при своето семейство, да ходиш отново на училище със своите приятели и да живееш живота на обикновено момче. Хайде, смели момко, ела и седни на нашия стол на щастието…
В този момент светна лампа и той се вторачи в гледка, едновременно необичайна и дълбоко позната: тапицирано кожено кресло с подвижна облегалка, със свободни ремъци за ръцете и краката, а до него въртяща се маса. На масата лежеше специалното оборудване: каучуков предпазител за устата, каучукови пръчки, токи и яки, черна кожена маска, стоманена скоба за врата – всичко това залято от кръг мека жълта светлина. Над всичко се извисяваше каска от неръждаема стомана, блестящ купол, окичен с медни щуцери и къдрави кабели, закачени за разтегателно подвижно рамо.
– Хайде, храбри момко, ела и седни. Позволи на милите доктори да ти помогнат Няма въобще да боли и след това ще се почувстваш много по- добре и много по-щастлив. И ще си още една крачка по-близо до връщането у дома. Най-хубавото от всичко е, че нищо няма да си спомняш. Затова затвори очи, мисли си за вкъщи и всичко ще свърши, преди дори да се усетиш.
Озмиян затвори очи в хипнотичен транс, усети как лекарят внимателно отстрани нещо тежко от ръката му, след това тези мили ръце го насочиха към коженото кресло. Той зае мястото си без съпротива и с празно съзнание. Почувства как ремъците и катарамите обхващат китките и глезените му и се стягат. Усети стоманената скоба да щраква около врата му в ключалката на стола, почувства как кожената маска се плъзга върху лицето му. Чу поскръцването на металните шарнири, когато разтегаемата ръка спусна каската върху главата му. Още беше леденостудена, но въпреки това странно успокояваща. Усети как лекарят измъкна нещо от джоба на гърдите му и чу далечно щракване.
– А сега затвори очи, мой малък, храбри момко, защото ще започнем…
64.
Три минути преди таймерът да стигне отметката на двата часа, индикаторът на детонатора, вързан за Винсънт Д’Агоста, смени червената светлина със зелена. Размина му се на косъм и той усети как огромното му облекчение се смесва с раздразнение, че на Пендъргаст му беше трябвало толкова време да убие онова копеле Озмиян. През последните два часа на чакане и напрегнато ослушване беше чул няколко престрелки от огромната болнична сграда на юг, както и шума от драматичното и плашещо рухване на някаква част от нея. Тревогите му се засилиха, когато Пендъргаст не пречука Озмиян през първите десет минути от началото на лова, а рухването на сградата го стресна и накара да се загрижи, защото внушаваше битка с епични размери. Изпита най-големия страх в живота си, докато гледаше как часовниковият механизъм отброява минутите.
Накрая обаче светна зелено, а таймерът спря своя бяг, което означаваше, че Пендъргаст най-накрая беше гръмнал кучия син, взел бе дистанционното и го беше изключил.
Пет минути по-късно чу вратата на Постройка 44 да се отваря и Пендъргаст влезе. Д’Агоста изпита тревога, когато го видя: покрит с прах, дрехите скъсани и раздърпани, с две дълбоки драскотини на лицето, върху което кръвта се беше смесила с мръсотията, превръщайки се в коричка. Агентът куцаше.
Дойде при него и извади билярдната топка, с която беше запушена устата му. Д’Агоста си пое няколко пъти дълбоко дъх.
— Свърши доста опасно близо до крайния срок! – каза той. – И изглеждаш като изваден от окопите.