— Скъпи Винсънт, много съжалявам, че съм те притеснил – отговори агентът и започна да го развързва. – Причината е, че нашият приятел се би възхитително. Трябва честно да ти кажа, че никога не съм се изправял срещу по-способен враг.
— Знаех си, че накрая ще го изпържиш.
Пендъргаст освободи ръцете му, той ги вдигна и започна да ги масажира, за да възстанови кръвообращението си. Пендъргаст внимателно го освободи от жилетката с пакетите експлозиви, вдигна я и много бавно я сложи на близката маса.
— Разкажи ми как унищожи този извратеняк.
— Боя се, че в Бюрото вече се ползвам с неприятната репутация на агент, който неизменно ликвидира преследваните от него престъпници – отговори Пендъргаст, който сега се беше заел да развързва глезените на лейтенанта. – Затова този път го залових жив.
— Значи е жив? Боже мили, как успя да направиш това?
— Въпрос на избор каква игра да играеш. Започнахме с шах, в който той за малко не ме матира. Обърнахме на зарове, но хвърлих епек. Така
стигнахме до психологическата игра, която моят противник изгуби с гръм и трясък.
— Психологическа игра?
— Виж, драги приятелю, той ме залови и опря пистолет в главата ми. След това ме пусна така, както котката освобождава мишката.
— Наистина? Уха, луда работа.
— Не, беше прозрението, от което имах нужда. Вече беше признал, че този „лов“ е нещо повече: беше чист екзорсизъм на преживяното от него тук. Когато пощади живота ми, разбрах, че Озмиян иска да се освободи от много по-голям демон, отколкото той самият осъзнава. Нещо ужасно му се е случило тук, много по-лошо от сесиите с психиатър, лекарства и ремъци за обездвижване.
Както обикновено, Д’Агоста не беше сигурен накъде бие Пендъргаст и за какво изобщо говори.
— Как го пипна?
— Ако ми е позволено да се поздравя сам, трябва да призная, че много се гордея с последната си военна хитрост. Тя включваше изразходване на всички патрони, за да предизвикам лъжливо усещане за безопасност у моя противник, което го окуражи да се хвърли с главата напред в моя последен капан.
— Къде е той?
— В мазето на Постройка 93, в помещение, което някога е познавал много добре. Помещение, в което лекарите са го превърнали в човека, който е днес.
Краката на Д’Агоста най-сетне бяха свободни и той се изправи.
Направо замръзваше. Озмиян беше хвърлил дрехите му на един стол и той се зае да ги събира.
— Превърнали са го в човека, който е днес? Какво означава това?
— Когато бил на дванайсет, бил подложен на поредица жестоки експериментални електроконвулсивни процедури. Обаче спомените, дори най-дълбоко заровените, никога не изчезват напълно и аз успях да провокирам неговите с невероятен резултат.
— Шокова терапия? – попита Д’Агоста, докато обличаше палтото си.
— Да. Може би си спомняш, твърдеше, че не са му прилагали такава в „Кингс Парк“. Когато ме пусна, знаех, че не е така. Намерих в архива в мазето папка с докладите от изследванията, в които се описва експерименталното лечение. Както и същинският сценарий, в който беше написана всяка дума: как лекарите ще успокоят горкото момче и ще го убедят да седне на стола за шокове въпреки застрашителния му вид. Излезе, че Озмиян е отнесъл особено тежък курс на лечение. Нормалната доза е четиристотин и петдесет волта при нула точка девет ампера с обичайна продължителност от половин секунда. Нашият приятел е получил същия волтаж, но тройно повече ампери в продължение на десет секунди. В добавка електродите са излъчвали в последователност отпред назад и от двете страни на черепа. По време на процеса веднага е получил конвулсии, които продължили още дълго след края му. Бих предположил, че лечението е нанесло трайни увреждания на 40-ото поле на Бродман{42}.
— Какво е това?
— Частта от мозъка, която е отговорна за съчувствието и съжалението. Това мозъчно увреждане може да е обяснението за убийството и обезглавяването на собствената му дъщеря, както и удоволствието, което изпитва при ловуването и убиването на човешки същества. Винсънт, свържи се, моля, по радиото и поискай подкрепления от твоите хора, аз ще направя същото с Бюрото. Трябва да докладваме за бруталното убийство на награждаван федерален агент, както и пленяването на извършителя. Който, за съжаление, сега напълно потъна в лудостта си и отношението към него трябва да е много внимателно.
Той се обърна и събра собствените си дрехи и оборудване, които бяха струпани в един от ъглите. Д’Агоста го видя как стои вторачен в останките на Лонгстрийт, а после направи бавно, пълно с тъга движение, което приличаше на поклон. След това се обърна отново към лейтенанта.