— Добре, как извършителят е заобиколил всичко това?
— Първата стъпка е направил преди няколко дни. От улицата пред къщата е използвал блокиращ уред, за да прекъсне почасовите съобщения на мобилния телефон, че всичко е наред. Може да го е направил от паркирана кола с евтин електромагнитен заглушител. Само няколко произволни намеси, които блокират мобилния сигнал няколко пъти. Това заблуждава „Шарпс & Гънд“, че става дума за повреда на частта, която трябва да бъде подменена. Те изпратили двама техници, винаги пращат по двама, с частта. Обикновено спират успоредно на паркиралите вече коли и единият остава в буса, но извършителят е използвал няколко конуса за пътна сигнализация и им осигурил наистина удобно място за паркиране надолу по улицата. Много изкушаващо. Те паркират и двамата техници отиват до къщата, оставяйки буса незащитен в продължение на около три минути.
— Разбрали сте всичко това?
— Разбира се.
Д’Агоста кимна впечатлен.
— Нашият извършител прониква в буса, взема частта, сменя картата памет с друга, в която има зловреден софтуер, и я връща на място. Техниците се връщат, взимат нещата си и частта, влизат в къщата, отварят непроницаемия сейф с кода, даден им от централата, инсталират я и си тръгват. Зловредният софтуер влиза в системата и я завладява. Изцяло. Този софтуер отваря входната вратата на убиеца и я заключва, след като влиза. Той изключва телефоните и периметровата охрана, детекторите за движение и сензорите за натиск, но оставя охранителните камери да работят. Дори отключва сейфа, за да може извършителят да прибере твърдите дискове, когато си тръгва.
— Как може някакъв анонимен извършител да знае за системата достатъчно, за да може да създаде зловредния софтуер? – попита Д’Агоста.
— Не може.
— Искате да кажете, вътрешна работа?
— Без никакво съмнение. Извършителят трябва да е декомпилирал{7} фирмения софтуер на системата, за да напише своя зловреден софтуер. Знаел е точно какво прави и е бил наясно с начина, по който фирмата си върши поддръжката. Нямам съмнение, че е забъркан настоящ или бивш служител на „Шарпс & Гънд“. И не кой да е, а човек, запознат подробно с процеса на инсталиране точно на тази система.
Това беше отлична следа. Но таванът започна да действа зле на Д’Агоста. Беше плувнал в пот, а въздухът бе задушен. Нямаше търпение да излезе обратно в декемврийския студ.
— Кажете, свършихме ли?
— Така мисля. – Вместо да тръгне към стълбището обаче, Марвин сниши глас. – Трябва да ви кажа нещо, лейтенант. Когато се опитах да получа списък на настоящите и бивши служители на „Шарпс & Гънд“, все едно се блъснах в каменна стена. Изпълнителният директор Джонатан Ингмар е първокласен в създаване на препятствия…
— Марвин, оставете на нас да се оправяме с него. – Прегръщайки го през раменете, Д’Агоста буквално го насочи към стълбището. Слязоха в зоната с по-хладен въздух.
— Всичко е в моя доклад – каза Марвин. – Техническите подробности, спецификациите на системата, механизмите. Утре ще го имате.
— Благодаря ви, господин Марвин. Свършили сте отлична работа. Когато слязоха на петия етаж, Д’Агоста с благодарност си пое няколко пъти дълбоко дъх.
8.
— Мартини?
В апартамента на Пето авеню, чиято всекидневна гледаше към Сентръл Парк и езерото „Жаклин Кенеди Онасис“, чиято повърхност блестеше на късното следобедно слънце, Брайс Хариман се отпусна отново на дивана в стил Луи XIV, запазвайки хладното си държане, а репортерският бележник лежеше на коляното му. Разбира се, бележникът беше само поза, защото всичко се записваше на мобилния телефон, скрит в малкото джобче на сакото му.
Беше единайсет сутринта и за Хариман не беше нещо ново, че хората посягат към коктейлите още преди обяд. Беше израснал в подобна среда, но в този случай беше на работа и искаше да запази сетивата си ясни. От друга страна, виждаше, че Изолда Озмиян, седнала срещу него на шезлонга, наистина отчаяно искаше да пийне… това беше нещо, което щеше да окуражи.
— С удоволствие – отговори Хариман. – Двойно, чисто, с кора от лимон.
С джин „Хендрикс“, ако ви се намира.
Видя как лицето й просветна.
— Аз ще взема същото.
Високият, прегърбен, печален иконом, който чакаше тяхната поръчка, отговори със сериозно кимване и едно:
— Да, госпожо Озмиян – преди да се завърти с доловимо скърцане и да изчезне в коридора на фантастично вулгарния и претрупан с мебели апартамент.