— Виж, Пендъргаст… Алойшъс… ще излъжа, ако ти кажа, че не съм те изпратил като един вид наказание да разследваш първото убийство заради нечестната ти работа по случая „Халсиън Кий“ миналия месец.
Но съм склонен да заровя томахавката. Защото, честно казано, се нуждая от твоите странни способности в този случай. Както сигурно вече знаеш от медиите, работата се раздува.
Пендъргаст не отговори.
— Жизненоважно е да открием връзката между тези две убийства, разбира се, ако има такава. Или, от друга страна, да докажем, че няма.
Ако си имаме работа със сериен убиец, това може да е началото на нещо наистина ужасно. Серийните убийци са твоят специалитет. Проблемът е, че макар да разгласихме, че първият труп е докаран от Джърси и изхвърлен в Куинс, няма истински доказателства, че става дума за престъпление с пресичане на щатските граници. Що се отнася до правилата, това прави нашето разследване деликатно. Официално не мога да включа никого другиго, докато Нюйоркското полицейско управление не помоли за помощ. Знаеш, че това няма да стане, освен ако не се отнася за тероризъм. Така че трябва да идеш там и да хвърлиш внимателен поглед отблизо на второто убийство. Искам да знам, ако е работа на развиващ се сериен убиец. Ако става дума за двама различни убийци, можем да се отдръпнем и да оставим на Нюйоркското полицейско управление да се оправя с тях.
— Разбрано, сър.
— Ще престанеш ли с това „сър“?
— Добре.
— Познавам капитан Сингълтън. Той е разумен човек, но няма да търпи дълго нашата намеса без ясен федерален мандат. Също така знам, че те свързва дългогодишно приятелство с началника на детективите. Как се казваше? А, да – Д’Агоста.
Пендъргаст кимна.
Лонгстрийт го изгледа с продължителен преценяващ поглед.
— Върви на местопрестъплението на второто убийство. Разбери дали е същият тип, или не. После ми докладвай.
— Слушам. – Пендъргаст се приготви да стане.
Лонгстрийт вдигна ръка, за да го спре.
— Алойшъс, виждам, че не си на себе си. Нужно ми е да си готов да действаш на сто процента в твоята игра. Ако има обстоятелства, които няма да ти позволят да го направиш, трябва да знам. Защото нещо в тези убийства… ми се струва странно.
— В какъв смисъл?
— Не мога да го формулирам точно, но предчувствието много рядко ме подвежда.
— Разбрах. Може да си уверен, че ще дам най-доброто от себе си.
Лонгстрийт се облегна и използва вдигнатата си ръка, за да освободи Пендъргаст. Той стана, кимна безстрастно, после се обърна и излезе от кабинета.
10.
Час по-късно Пендъргаст вече беше в комплекса от три съседни апартамента в „Дакота“, гледащи към Сентръл Парк и Западна седемдесет и втора улица. В течение на няколко минути се движеше неспокойно през многото помещения, вземаше някой от безбройните сувенири в ръце и малко след това го оставяше. Наля си чашка шери, но я забрави на бюфета. Беше любопитно как тези дни не откриваше удоволствие в заниманията за отвличане на вниманието, които преди му бяха интересни и го удовлетворяваха. Срещата с Лонгстрийт донякъде го беше извадила от равновесие. Всъщност не самата среща, а проучването и дразнещите забележки, с които завърши.
Виждам, че не си на себе си.
Той се смръщи при този спомен. Знаеше от своите упражнения Чонг Ран, че мислите, които най-много се опитваш да пропъдиш, най-упорито се връщат отново и отново. Най-добрият начин да престанеш да мислиш за нещо, е да го притежаваш напълно и след това да култивираш безразличие.
Преминавайки от по-публичните пространства на апартамента към по-личните, той отиде в кухнята, където проведе кратко жестомимично разискване със своята глуха икономка госпожа Ишимура за вечерното меню. След малък спор най-накрая стигнаха до съгласие за палачинки от сладък картоф, печен октопод и свинско шкембе.
Бяха минали повече от три седмици, откакто повереничката на Пендъргаст Констънс след рязка декларация беше напуснала техния дом на „Ривърсайд Драйв“ № 891, за да заживее със своя малък син в отдалечен манастир в Индия. След заминаването й Пендъргаст бе изпаднал в съвсем нехарактерно емоционално състояние. С течение на времето обаче, докато дните и седмиците отлитаха и гласовете, които звучаха в главата му започнаха да утихват един по един, остана само един – глас, за който знаеше, че е в сърцевината на неговото странно безпокойство.
Можеш ли да ме обичаш така, както аз искам? По начина, както имам нужда да го правиш?
Той отблъсна гласа с неочаквана ярост.
— Ще се справя с това – измърмори под нос.