— Заплашвате ли ме?
Пендъргаст му се изсмя най-откровено в лицето.
— Колко сте проницателен.
— Сега ще се обадя на адвоката си.
Обаче преди Ингмар да успее да го направи, Пендъргаст извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.
— Отдел „Местни новини“ ли е? Искам да говоря с Брайс Хариман, моля.
— Чакайте! Достатъчно! Затворете!
Пендъргаст прекъсна връзката.
— Е, господин Ингмар, смятате ли, че можем да ви се натрапваме още няколко минути или няколко часа, ако се наложи? Да започнем със служителите, които са инсталирали охранителната система на Кантучи. Много се зарадвах, като чух, че вашият процес на проверка е на равнището на ЦРУ! Моля, покажете ни досиетата от проверките на тези хора. О, да не забравим и вашето лично досие.
— Ще вдигна голям шум заради това, помнете ми думата.
Намеси се и Д’Агоста. Мрачното му настроение започна да се разсейва.
— Е, Ингмар, какво каза преди малко? Ще се възползваме от това ваше както обичате. Така че донесете тези досиета, и то веднага.
14.
Къри остави Пендъргаст пред „Дакота“ – агентът на ФБР изтъкна някакви неясни извинения за това, че не може да дойде с тях да разговарят с бащата на убитото момче в Пиърмонт – докато той и Д’Агоста продължиха към магистрала „Уест Сайд“ по моста „Уошингтън“ и след това нагоре по магистрала „Палисейдс“. Град Пиърмонт в щата Ню Йорк беше разположен отстрани на шосе 9У на западната страна на река Хъдсън, недалеч от крайградската железница на Ню Джърси. Къри беше най-мълчаливият сред сержантите, за което Д’Агоста му беше дълбоко благодарен. Докато сержантът караше, той преглеждаше досиетата, които им бяха копирали в „Шарпс & Гънд“.
Двама техници бяха инсталирали системата на Кантучи. Единият все още работеше във фирмата и изглеждаше напълно в ред. Другият беше напуснал преди четири месеца. Всъщност бил уволнен. Мъжът се казваше Лашер и при постъпването му във фирмата преди пет години досието му е било чисто, но миналата година нещата са започнали да се влошават. Досието беше пълно с предупредителни писма заради закъснения, едно беше за политически некоректно изказване, а две за неприлични подмятания към две колежки, които подали оплаквания. Досието завършваше с доклад за яростно избухване на Лашер, като подробностите не бяха упоменати. Казваше се само, че става дума за „яростна тирада“, която предизвиква и незабавното му уволнение.
Д’Агоста се облегна удобно и докато Къри се справяше със задръстването, настроението му се оправи напълно. Този тип Лашер, изглежда, щеше да бъде техният главен заподозрян за убийството на Кантучи. Приличаше точно на онези недоволни задници, готови да си го върнат на фирмата, която ги е уволнила. Може би Лашер сам е убил Кантучи или се е съюзил с убиеца, предоставяйки му нужната вътрешна информация. Във всеки случай това беше прекрасна следа и той щеше да се погрижи мъжът да бъде разпитан колкото може по-бързо.
Д’Агоста беше по-сигурен откогато и да било, че двете убийства не са свързани и по тях трябва да се работи като по отделни случаи. Като доказателство за това и в двата случая чудесно се развиваха напълно различни следи. Бащата на прегазеното дете, Джори Боу – когото отиваха да видят – явно беше лице, към което полицията проявява интерес в случая с убийството на Озмиян. За детектива можеше да се окаже двойна победа да разчисти два големи случая едновременно. Ако това не му изкараше повишение, нищо не можеше да му помогне.
Той се обърна към Къри.
— Да те информирам за този тип в Пиърмонт. Боу. Прегазеното дете е било единственото му. Грейс Озмиян, която го е прегазила и избягала от местопроизшествието, фактически се измъква. След смъртта на момчето семейството му се разпада. Майката става алкохоличка и накрая се самоубива. Бащата прекарва известно време в психиатрична клиника и губи своя озеленителски бизнес в Бевърли Хилс. Преместил се е на изток преди шест месеца. Сега работи в бар.
— Защо се е преместил на изток? – попита Къри. – Роднини ли има там?
— Нищо не знам.
Къри кимна. Той беше едър мъж с кръгла глава и къса военна прическа, под която се червенееше кожата му. Не изглеждаше буден и не говореше интелигентно, но Д’Агоста беше разбрал, че е умен, и то много. Просто не си отваряше устата, ако нямаше какво да каже.