След още няколко минути разузнаване мъжът почувства леката, бърза вибрация от мобилния телефон в джоба си. Това беше първото от множество следващи навременни напомняния.
Сега щеше да започне операцията.
Беше планирал подробностите с военна точност чак до последната секунда. Разбира се, очакваше и неочакваното и беше подготвен за него, но предпочиташе винаги да започва с времеви план, в който всяка стъпка, предприемана от него, всяко действие са грижливо предвидени.
Свали бинокъла и го прибра в раницата. Провери своя „Глок“, командоския нож SOG и джипиеса. Не му се налагаше да бърза. Планът в тази начална фаза беше бавен и методичен. По-късно, в края, щеше да се забърза. Това се дължеше на единствената слабост на неговия план: мишената разполагаше с паник стая, построена между неговата спалня и тази на жена му. Ако се подаде преждевременен сигнал за тревога, мишената щеше да има време да се скрие в нея и тогава операцията трябваше да се прекрати. Паник стаята изглеждаше непревземаема. Беше единственият твърд елемент на една иначе проста система. В допълнение към сложна електронна брава, разполагаше с множество резета. Отново старомодният подход: не можеш да хакнеш резе.
Сега мъжът пое бавно нагоре по брега, като се придържаше към сенките, и скоро се озова сред дюните. Беше облечен в костюм от стегната черна коприна, а оголените части от тялото му бяха почернени с мазен сценичен грим. За операцията беше избрал делнична нощ в края на декември, когато нямаше да има луна. Брегът и градът бяха като мъртви.
Той се движеше безшумно между дюните, придържайки се към ниските места, докато не стигна до участъка издигната земя, който водеше към парцела. Склон, покрит с храсталаци, които свършваха пред близо триметровата каменна ограда с железни шипове на върха, която бележеше границите на имота. В далечния край имаше гъст жив чимширен плет, заобикалящ дълга, гладка морава, която се простираше до предните портици на голямата къща.
Той плъзна ръка по оградата. Камъкът беше грапав и предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач, какъвто беше той. Изчака втората предупредителна вибрация, която скоро почувства, и се изкатери с няколко прости движения по стената. Знаеше, че острите железни шипове са само за украса, а охраната е поета от невидим периметров лъч, който се простираше по горната част, служейки за аларма.
По време на изкачването се погрижи да прекъсне лъча. Скочи от другата страна в скритото пространство между живия плет и вътрешната част на каменната ограда. Там се сви в тъмния ъгъл, невидим в дълбоката сянка, и зачака. През дупки в живия плет можеше донякъде да вижда голямото голо пространство на моравата и фасадата на постройката. Непряката светлина от нейните прозорци и няколко аранжирани с вкус прожектора осигуряваха достатъчно осветление, което да осветява тревната площ. Осветлението беше едновременно благословия и проклятие.
Скоро чу двама охранители с куче да прекосяват моравата откъм далечната й страна. Друга вибрация от телефона му обозначи неговата преценка за времето на пристигането им. Те се движеха, така да се каже, точно по времевия план. Той се почувства уверен в сигурността на своето планиране. Знаеше, че външните инфрачервени периметърни лъчи като този са жертва на чести лъжливи тревоги заради животни и птици. Вероятно щяха да предположат, че и в случая става дума за нещо подобно. Но за да се увери, че това е така, през изминалите няколко нощи на неравни промеждутъци беше хвърлял малко парче брезент с тежест на стената и го издърпваше обратно, за да прекъсва лъча на това място и да предизвиква рутинното разследване, което беше планирал за този момент.
Чуваше пъхтенето на кучето, докато групата се приближаваше към живия плет, и раздразненото мърморене на двамата мъже. Обикновено войниците от спецчастите не разговаряха, а използваха знаци, както бяха обучени. Не само това, но и надуши цигарен дим.
Тези мъже се бяха размекнали.
— Надявам се този път Скаут да пипне гадината – каза единият от тях.
— Да, вероятно е някоя шибана катерица.
Кучето изведнъж нададе вой. Беше го подушило.
Единият мъж му заговори:
— Хайде, Скаут, върви да го пипнеш. Хвани го, момче!
Те пуснаха кучето и то се стрелна през отвора в живия плет. Носеше се право към него, без да лае, без никакво предупреждение. Куче, обучено да убива. Той се приготви и го посрещна посред скока му към него, нанасяйки един-единствен удар с командоския нож SOG по гърлото на животното и срязвайки дихателната тръба. С гъргорене кучето му нанесе плъзгащ удар, докато падаше, прекатурвайки се на краката си.