Тогава се вторачи в нападателя, вече в помещението, и очите му започнаха да се уголемяват. Да, наистина мишената току-що се беше заключила в паник стаята с човека, който щеше да го убие. Нападателят изпита силна наслада от тази ирония. Мишената беше само по боксерки, дългият перчем, с който криеше плешивината си, висеше накриво, очите бяха зачервени и изпъкнали, а гушата увиснала. Шкембето също. От него все още се носеше киселата воня на водка.
— Предполагам, господин Виктор Андреевич Богачев?
Жертвата се вторачи в него с дълбок ужас.
— Какво… кой… сте вие… и защо, за бога?
— А защо не? – отговори нападателят и вдигна командоския нож.
Две минути и петнайсет секунди по-късно прехвърли каменната стена и падна от другата страна. Откъм голямата къща се чуваха звуците на различни аларми, а над тях в далечината се носеше воят на приближаващи полицейски сирени. На излизане беше убил последния охранител, но в добротата си беше запазил живота на кучето, което се оказа по-интелигентно от хората и се хвърли треперещо и скимтящо в краката му, като дори успя да се напикае, и така си спаси живота.
Той хукна през плажа към каменния вълнолом и покрай него до малка моторница, приютена между два големи каменни блока на завет. Малкият, почти безшумен четиритактов двигател продължаваше да работи на празен ход. Хвърли натежалата си раница в лодката, скочи вътре след нея, леко завъртя газта и пое към черния, вълнуващ се Атлантически океан. Докато се носеше бързо в нощта, приятни мисли се въртяха в главата му за мизансцена, който полицията откриваше точно сега, след като беше влязла в имота и започнала да претърсва парцела.
16.
Този път Пендъргаст настоя да вземат Проктър с ролса, а Д’Агоста беше твърде уморен, за да откаже. Беше 22 декември, до Коледа оставаха само три дни, а през последната седмица едва беше успявал да намери време за няколко часа сън, а още по-малко да помисли какъв подарък ще купи на жена си Лора.
Проктър ги откара до Източен Хамптън в една сива и много студена сутрин. Лейтенантът си помисли, че е благодарен за допълнителното място, което предлагаше задната част на голямата кола, да не говорим за сгъваемата маса от стилно полирано дърво, която му позволи да навакса с канцеларската работа. Когато автомобилът намали, влизайки във „Фърдър Лейн“, се показа имението, около което кипеше работа. Пътя препречваха полицейски бариери, жълти ленти се люлееха от студения декемврийски вятър, а на банкета бяха паркирали множество коли на криминалистите и патолозите. Групи униформени се разхождаха наоколо. Някои носеха клипбордове с листа за писане и гледаха да не измръзнат до смърт.
— Божичко – възкликна Д’Агоста, – има прекалено много хора на местопрестъплението.
Когато спряха на импровизирания паркинг, очертан върху парче трева с полицейски ленти и надписи, видя как всички започнаха да се обръщат и да зяпат ролс-ройса на Пендъргаст.
Той слезе от едната страна, а агентът от другата. След като придърпа здраво около тялото си палтото за защита от смразяващия вятър, идващ от Атлантика, Д’Агоста се упъти към командния и контролен център в един бус, а Пендъргаст го последва.
В малкото пространство откриха полицейския началник на Източен Хамптън. Д’Агоста беше говорил с него по-рано по телефона и остана доволен от професионалното му отношение, а сега изпита още по-голямо задоволство да го види на живо: солиден по-възрастен мъж с посивели коса и мустаци и добродушно отношение.
— Вие трябва да сте началникът на отряда детективи лейтенант Д’Агоста – каза той, стана и здраво стисна ръката му. – Аз съм началник Ал Дентън.
Мнозина от полицейските началници в малките градове не можеха да понасят да работят с Нюйоркското полицейско управление може би с основание, но този път Д’Агоста усети, че ще получи цялото нужно сътрудничество. Обърна се да освободи място за Пендъргаст да влезе и се представи, но с учудване видя, че той беше изчезнал.
— Искате ли да ви разведа наоколо? – предложи Дентън.
— О, да, разбира се. – Точно е стила на Пендъргаст.
Дентън си облече палтото и лейтенантът го последва отново навън в бурното утро. Пресякоха „Фърдър Лейн“ и се озоваха пред главната двукрила порта, водеща в имението: огромна, отчасти позлатена, направена от тонове ковано желязо. Тя беше отворена, но охранявана от двама полицаи. Единият държеше клипборд и закачалка с лекарски гащеризони за еднократна употреба, маски, ръкавици и калцуни, обаче началникът махна с ръка.