— Два трупа и мъртво куче – каза Пендъргаст, обръщайки се към Дентън и бавно започна да отстъпва назад. – Да, моля, повикайте вашия екип криминалисти да дойде, а аз пред това време ще прескоча стената.
— Но…
— Ще отида малко по-натам, за да не повредя нещо в този район. Винсънт, моля те, ела с мен. Ще имам нужда от помощта ти.
Началник Дентън остана близо до сцената на клането и повика екипа криминалисти по своята радиостанция, докато Д’Агоста следваше Пендъргаст надолу покрай живия плет в продължение на трийсетина метра.
— Мястото изглежда подходящо. – Пендъргаст навлезе в живия плет и лейтенантът го последва. Излязоха в празното пространство между него и стената.
Пендъргаст натисна стената, все едно искаше да провери нейната здравина.
— В това неудобно палто ще имам нужда от помощ да се покатеря.
Д’Агоста не си направи труда да спори и се зае да му помага.
Агентът се изкатери като паяк до горе, плъзна се над късите железни шипове, после се изправи и започна да оглежда наоколо с бинокъл. Накрая се обърна към Д’Агоста.
— Върви да кажеш на Проктър да заобиколи и поеме към брега. Там ще се срещнем.
— Добре.
Пендъргаст изчезна от другата страна на стената, а Д’Агоста се обърна. Когато излезе от живия плет, видя екип от криминалисти да бърза по моравата. Всички бяха в лекарски костюми за еднократна употреба, с маски и калцуни, а Дентън им сочеше района, където бяха намерили труповете. Той се присъедини към него, докато се връщаха обратно по моравата.
— Как, по дяволите, успя да го направи толкова бързо? – попита началникът. – Искам да кажа, че и ние щяхме най-накрая да ги намерим, но той отиде право на мястото, сякаш е видял неонова реклама.
Д’Агоста поклати глава.
— Аз не питам и той не казва.
Седнал отново в задната част на ролса, Д’Агоста гледаше как Проктър го вкарва в обществен паркинг до брега на около осемстотин метра от къщата на жертвата. Мъжът слезе, изпусна точно определено количество въздух от гумите, качи се отново и даде газ по тесния път в пясъка, който осигуряваше достъп на колите до плажа. Скоро ролсът се носеше на север по протежение на плажа и бучащия Атлантик вдясно от тях и големите къщи на богатите вляво. След малко Д’Агоста видя слабата фигура на Пендъргаст застанала в края на скалистия вълнолом. Когато Проктър спря колата, той се обърна, върна се покрай вълнолома, прекоси плажната ивица и се намести на задната седалка.
— Дошъл е и си е тръгнал с малък плавателен съд, който е скрил до този вълнолом – обясни Пендъргаст и посочи с пръст. След това разгъна своята сгъваема маса, на която лежеше затворен тънък „Макбук“. Той го отвори и извади „Гугъл земя“. – Докато е напускал местопрестъплението, убиецът е бил много уязвим и изложен на показ във водата, въпреки че е било през нощта. При първа възможност трябва да се е освободил от лодката. Вероятно е било предварително планирано.
Той се вторачи в изображението от „Гугъл земя“ и започна да го движи около сегашното им местоположение.
— Виж, Винсънт, ето заливче на десетина километра оттук, водещо в езерото Сагапонък. В заливчето има блатиста местност, а до нея обществен паркинг. – Той се наклони към предната седалка. – Проктър, моля, карай натам колкото може по-бързо. Езерото Сагапонък. Остави пътя, давай по брега.
— Да, сър.
Д’Агоста се хвана за седалката, когато ролсът ускори, направи обратен завой с приплъзване, вдигайки облаци пясък, а след това с рев се понесе надолу по брега с висока скорост, като се придържаше към залятата с вода от прилива ивица, където пясъкът беше по-твърд. Докато набираха скорост, клатушкайки се насам–натам, колата беше брулена от вятъра и пръски морска вода и от време на време се врязваше в някоя отстъпваща вълна с пенеста грива, като вдигаше водни фонтани. Минаха край възрастна двойка, разхождаща се ръка за ръка, която се вторачи в тях с отворена уста, когато „Силвър Рейт“ от 1959 година избоботи край нея с близо сто километра в час.
След по-малко от десет минути стигнаха до заливчето, където брегът свършваше и друг вълнолом водеше навън в сивия и пенещ се Атлантически океан. Проктър спря колата толкова рязко, че тя поднесе, вдигайки още един пясъчен килватер. Преди още да беше спряла напълно, Пендъргаст изхвръкна през вратата и закрачи по брега, Д’Агоста отново трябваше да подтичва, за да не изостане. Беше удивен от енергията на Пендъргаст след предходните дни на апатия и очевидна леност. Изглежда, че поредицата убийства най-сетне го бяха запленили.