— Дами и господа, много ви благодаря за въпросите. Пресконференцията свърши! – обяви капитанът и изключи микрофона. Когато шумът отново изригна, на минаване покрай него Сингълтън каза тихо:
— В моя кабинет, моля.
Д’Агоста се зае да събира книжата си, погледна към кмета и откри, че той го гледа втренчено с мрачен поглед в големите си проблясващи очи.
18.
Седнал на пътническата седалка в патрулката, шофирана от сержант Къри, Д’Агоста разполагаше с рядката възможност да помисли на спокойствие. Този път набиването на обръчите в кабинета на Сингълтън не мина толкова зле, колкото се опасяваше. Капитанът беше посочил по един по-скоро бащински начин, отколкото като порицание, че е позволил на Хариман да завладее пресконференцията точно така, както го беше предупредил да не прави. Разбира се, можеше да е и много по-лошо и той бил сигурен, че Д’Агоста е получил ценен урок.
— Намери ни каквото и да е до края на утрешния ден, което да можем да пуснем в медиите. Трябва да покажем напредък. Донеси ми нещо и ще ти бъде простено.
Когато Д’Агоста си тръгваше, той го потупа отново бащински по гърба, обаче след това го стисна предупредително за подмишницата.
Това беше вчера следобед. На Д’Агоста му оставаха дванайсет часа, за да измисли нещо.
Почти веднага след искането на Сингълтън подобно на проклятие пристигнаха резултатите от камерата за видеонаблюдение от бар „Изворът“ в Пиърмонт. Те потвърждаваха без всяка сянка на съмнение, че Боу е сервирал напитки в бара от три следобед до дванайсет вечерта през същата нощ, когато Грейс Озмиян е била убита. Когато Д’Агоста изчисли времето, нужно за да стигнеш от Пиърмонт до Куинс и обратно, и го сравни с прозореца на несигурност кога точно момичето е било застреляно, осъзна, че няма начин Боу да го е извършил. Така че тази следа, която изглеждаше толкова обещаваща, излезе ЗУ – задънена улица. Освен ако Боу не е наел убиец… но според преценката на Д’Агоста това беше малко вероятно. Боу беше от хората, които биха предпочели лично да свършат работата.
Къри изруга и натисна спирачките, когато една черна лимузина го засече, докато се промъкваше в задръстването, което водеше към тунела „Холанд“. Най-голямата надежда на Д’Агоста беше разговорът, който сега отиваше да проведе – една многообещаваща следа в убийството на Кантучи. Знаеше, че убиецът без съмнение е човек, свързан с охранителната фирма „Шарпс & Гънд“ – настоящ или бивш служител. Щеше да разговаря с някой си Уилям Пейн – единия от двамата техници, инсталирали охранителната система в къщата на Кантучи. Макар Д’Агоста да знаеше, че мъжът не е заподозрян, и лично провери, че е бил в Дубай през последните три седмици за инсталирането на голяма система, някак си усещаше увереност, че той може да му посочи други възможни заподозрени. Нещо по-важно: Пейн можеше да потвърди, че това е било работа на вътрешен човек. Онова, от което най-много се нуждаеше, беше сигурна информация, която свързва „Шарпс & Гънд“ с убийството на Кантучи. Не просто предположения, а нещо солидно, с което можеше да се излезе пред обществеността.
Излязоха от тунела „Холанд“ и продължиха през окръг Хъдсън, пресякоха Нюарк Бей и пустошта на Порт Нюарк и накрая стигнаха до анклава Мапълуд. Един завой, после още един и трети, и накрая се озоваха пред своята цел. Там стоеше паркиран до бордюра ролсът на Пендъргаст. Зад волана се виждаше черната униформа на Проктър.
Къщата беше скромна бяла сграда в колониален стил, с ламперия от застъпващи се дъски, кафява морава и повехнала от първите студове градина. Вероятно миналата седмица тук в Джърси е валял сняг, помисли си Д’Агоста, докато гледаше ледените корички, останали тук-там като петна по моравата.
Къри спря зад ролса, те слязоха, изкачиха се по стълбите, водещи към входната врата, и натиснаха звънеца. Отвори едър, тромав мъж и се представи като Пейн.
— Колегата ви от ФБР е вече тук – каза той кисело, докато го следваха към всекидневната.
Бял и кльощав както винаги, Пендъргаст седеше на дивана. Д’Агоста извади своя айпад, на който от време на време си водеше бележки, а Къри – стенографския си бележник. Пендъргаст никога не си записваше и изглежда въобще не носеше хартия и химикалка.
— Лейтенант – каза агентът, – чаках ви и устоях на подтика да задавам въпроси, преди да дойдете.
Д’Агоста кимна в знак на благодарност. Той, Къри и домакинът седнаха.
— Нека започна с уточнението, че не сте заподозрян – каза Д’Агоста. – Разбрахте ли?
Пейн кимна със сплетени пръсти. Имаше леко занемарен вид, очите му бяха зачервени, дрехите измачкани, а косата чорлава. Може би причината беше в часовата разлика?