— Искам да помогна, колкото е възможно – обяви той с тон, който внушаваше точно противоположното.
Д’Агоста го прекара през предварителните въпроси за възраст, местоживеене, откога работи за „Шарпс & Гънд“ и така нататък. Получаваше къси, лишени от информация отговори. Най-накрая Д’Агоста стигна до същността на разговора.
— Бих искал да ни опишете охранителната система на Кантучи: как е работела, как е била настроена и най-важното – как е била надхитрена.
Пейн започна да я описва в общи линии, както по-рано беше направил Марвин. Д’Агоста слушаше, от време на време си водеше бележки и докато го правеше, впечатлението му, че този тип крие нещо, се засилваше. Зададе още няколко сондиращи въпроса за подробности, свързани със системата. В отговор получи още мъгляви отговори и увъртания. Накрая Пейн заяви:
— Не мога да отговарям на други технически въпроси.
— Защо не?
— Трябва да знаете, че подписах декларация за неразкриване на информация и не трябва да говоря за това. Може да бъда уволнен и дори съден…
— Ингмар заплаши ли ви с наказание, ако разговаряте с нас? – попита Д’Агоста.
— Не открито, но общото послание беше напълно ясно.
— Господин Пейн, желаете ли да прекратим разговора? Искам да разберете, че ако го направите, ще вземем призовка, ще ви заведем в управлението и ще бъдете принуден да отговаряте на въпросите под клетва.
— Разбирам.
— Това ли искате да направим?
— Да, точно това, защото тогава гърбът ми ще бъде защитен.
Кучи син. Копелето блъфираше. Д’Агоста се наклони към него.
— Да знаете, че няма да забравим вашата услужливост и ще ви върнем любезността.
Пейн отвърна на погледа му, а очите примигваха зад големите му очила.
— Така да бъде. Колкото по-зле се отнасяте с мен, толкова по-добре ще изглеждам в очите на Ингмар. Вижте, лейтенант, имам нужда от работата си.
В този момент се включи Пендъргаст с мек, сиропиран глас.
— Значи, господин Пейн, онова, което искате, е да бъдете принуден?
— Точно така.
— След като нямаме време, а да получим призовка ще ни отнеме няколко дни, питам се дали няма начин да ви принудим тук и сега?
Пейн се вторачи в него.
— Как така? Това заплаха ли е?
— За бога, не. Аз мисля за разиграването на малка драма. Сержант Къри, предполагам във вашата патрулка има таран?
— Разбира се.
— Чудесно. Ето какво ще направим. Ще си тръгнем и скоро след това ще се върнем с включена сирена и сигнални лампи. Господин Пейн, вие ще откажете да ни отворите вратата. Сержант Къри, тогава ти се появяваш на сцената и започваш да блъскаш с тарана вратата по драматичен и разрушителен начин, така че всички съседи да чуят и видят. Ще изведем господин Пейн от къщата с белезници, като разбъркаме подходящо дрехите и косата му, а може да скъсаме и няколко копчета на ризата му. След това ще го отведем в управлението, където ще довършим разговора. И това без нужда от призовка, защото вие, господин Пейн, ще изразите съгласие, записано на видео – нали разбирате, заради законовите изисквания към полицейската работа, и това няма да стигне до вашия работодател – че всичко случило се е напълно доброволно и че разбирате своите права и така нататък.
Мълчание. Пейн погледна Д’Агоста, след това насочи погледа си към Пендъргаст.
— Кой ще плати вратата?
Пендъргаст се усмихна.
— Помислете кое ще струва повече: адвокатът за по четиристотин долара на час, когото ще се наложи да наемете, ако лейтенантът ви връчи призовка и ви заведе в управлението за разговор от най-малко дванайсет часа, който може да се проточи и няколко дни. Разбира се, ако не приемете да ви обслужва някой от безплатните прависти, предоставяни от щата.
Настъпи дълго мълчание.
— Добре – каза Пейн, който пусна кратка, цинична усмивка. – Това ще бъде интересно.
— Чудесно – кимна Пендъргаст и стана. – Ще се върнем след… да кажем един час?
19.
След голямата шумотевица в Мапълуд – със задоволство Д’Агоста забеляза, че всички съседи на Пейн са се лепнали за прозорците – го бяха завели на „Полис Плаза“ №1. Там, настанен на сигурно място в малка съвещателна зала, Пейн се превърна в най-услужливия и дружелюбен свидетел. Официалната обстановка сякаш развърза езика му и той се впусна в големи технически подробности за системата на Кантучи. Сега бяха минали на самата фирма „Шарпс & Гънд“.
— Аз бях главен техник при монтажа на охранителната система на Кантучи – точно казваше Пейн. – Много от хората, за които работя, са трудни, но Кантучи беше направо непоносим. Много неща не му харесваха. Главно от естетическа гледна точка: например разположението на камерите или цветът на мониторите за видеонаблюдението. Направо щеше да ни умори с дребнавостта си. Беше от хората, които не искат да се обременяват да си имат работа с хора на ниско равнище като мен. За всяка дреболия се оплакваше лично на господин Ингмар. Влудяваше го, че Кантучи иска да говори само с него, обажда му се по всяко време на денонощието и се отнася с него като с прислужник. Ингмар взе наистина да го мрази и започна дори да говори да го зарежем като клиент. Обаче Кантучи ни дължеше доста пари. Веднъж си крещяха по телефона.