— За какво? – попита лейтенантът.
— Пари. Кантучи не плащаше сметките. Каза, че няма да плати и стотинка, докато монтажът не бъде завършен както той иска.
— Накрая плати ли?
— Не изцяло. Измами Ингмар в общата сума, откривайки грешки във всякакви дреболии и вадейки ги от сметката. Мисля, че за един вложен долар получихме осемдесет цента. Сигурен съм, че Ингмар понесе загуба от тази поръчка.
— Каква беше общата сума?
Пейн се замисли за миг.
— Около двеста хиляди, мисля. Плюс месечна такса в размер на два бона.
Д’Агоста се размърда на стола си и погледна бележките си.
— Ингмар би ли бил способен – лично той има ли познанията – да заобиколи охранителната система така, както е направил убиецът?
— Да. Напълно.
— Кой още в „Шарпс & Гънд“ има достатъчно умения да надхитри системата, както е направил убиецът?
— Моят колега в инсталирането – Лашер. Може би мъжът, който оглавява Ай Ти отдела, може би началникът на програмирането и дизайна. Не мисля обаче, че някой от тях е знаел как е изградена системата на Канучи или е имал достъп до сейфа. – Пейн спря, за да помисли. – Да, наистина Ингмар и Лашер са единствените двама. Разбира се, освен мен.
Много добре, помисли си Д’Агоста. Наистина много добре.
— Вие с Лашер сте техниците, които са отговорили на повикването да поправите повредата, очевидно инсценирана от убиеца?
— Аз бях. По това време Лашер беше уволнен, затова отидох с друг техник.
— Кой?
— Холи Лайър. Още работи при нас.
— Госпожа Лайър има ли достатъчно познания да излъже системата?
— Не. Няма начин. Тя е твърде ниско във фирмата, защото е при нас само от няколко месеца.
— Разкажете ни за вашия бивш партньор Лашер – подкани го Д’Агоста.
— Човекът, който ви е помогнал в първоначалната инсталация. Какъв човек е той?
— Странен тип. Човече, тръпки ме побиваха от него. Разбира се, не от първия ден. Стана някак си постепенно. В началото беше мълчалив, не продумваше, но тъй като доста работехме заедно, един вид свали гарда.
О, ясно ми беше защо Ингмар го е наел – разбираше си от работата, в това няма съмнение – но говореше странни глупости.
— Например?
— Че кацането на „Аполо“ на луната е изфабрикувано, че инверсионните следи на самолетите всъщност са химикали, с които правителството пръска хората, за да им промива мозъците, че глобалното затопляне е китайска измислица. Невероятни глупости.
Пендъргаст, който досега пазеше мълчание, се намеси:
— Как тип с подобни възгледи е минал през системата за проучване на „Шарпс & Гънд“ уж на равнището на ЦРУ?
Пейн се засмя.
— На ЦРУ равнище? Това ли ви каза Ингмар? – Той поклати глава. – Ингмар наема евтини работници, няма социални придобивки, работните часове са много, не се плаща извънреден труд, трябва много да се пътува. Единствената проверка, която прави, е да се увери, че нямате криминално досие, а дори и тогава ще ви наеме, защото в такъв случай може да мине по-евтино. В началото Лашер изглеждаше нормален, но с времето ставаше все по-странен.
— Нещо конкретно? – попита Д’Агоста.
— Повече свързано с жените. Пълен идиот. Никакви социални умения, канеше ги на среща пред целия офис. През цялото време гневен, подхвърля пренебрежителни забележки, пуска тъпи шеги, фука се. И много приказки за големи цици. Знаете тези типове.
Д’Агоста кимна. Да, познаваше този вид.
— Трябваше да бъде уволнен още първия път, когато се случи. Ингмар се опита да не обръща внимание, но накрая трябваше да направи нещо. Иначе щеше да изгуби някои от ценните си служители жени. Вероятно обаче причината да изхвърли Лашер бяха постоянните оплаквания на Кантучи.
Този Лашер започваше да изглежда все по-подходящ и по-подходящ. А те все още разполагаха с достатъчно време, преди да изтече трийсет и шест часовият срок на Сингълтън.