— Знаете ли къде живее Лашер? – попита лейтенантът.
— Да. Западна четиринайсета улица. Поне живееше там, когато го уволниха.
Време беше да приключват с този разговор.
— Агент Пендъргаст, имате ли въпроси?
— Не, благодаря, лейтенант.
Д’Агоста стана.
— Благодаря ви, господин Пейн. Една патрулка ще ви закара у дома. – Той излезе от помещението заедно с Пендъргаст. Щом затвориха вратата зад тях, го попита:
— И така, какво мислиш? Според мен имаме двама заподозрени:
Ингмар и Лашер.
Пендъргаст не отговори, а той не можеше да прочете нещо по лицето му.
— Искам да кажа, че този тип Ингмар разполага със средствата, има мотив и съответните умения.
— О, Ингмар никога не е бил заподозрян.
— Какво имаш предвид? Нарече го в очите „лице, от което полицията се интересува“?
— Само за да го сплаша. Той не е замесен в убийството.
— Как може да си сигурен?
— Първо, не е имало нужда да влиза с взлом в буса, за да смени платката на мобилния телефон. Можел е да го направи в офиса. Влизането с взлом в бус, паркиран на улицата, е рисковано занимание, защото е нямало гаранция, че двамата мъже са го оставили без надзор.
— Лашер също е могъл да го направи в офиса.
— Не. Бил е уволнен преди обаждането за ремонта.
— Да, да, точно така. Въпреки това още мисля, че Ингмар е заподозрян.
— Драги Винсънт, ако Ингмар е искал да убие Кантучи, защо ще го прави по начин, който би навредил на собствената му фирма? Ако Ингмар е искал Кантучи да умре, щял е да го направи извън неговия дом.
Д’Агоста изръмжа. Трябваше да признае, че в това има логика.
— Значи Лашер е нашият единствен заподозрян? Така ли мислиш?
— Нещо не мисля. И бих посъветвал и теб нищо да не мислиш… поне докато не съберем повече доказателства.
Д’Агоста не беше съгласен, но със сигурност нямаше да спори с Пендъргаст. В настъпилата тишина Къри вдигна очи от телефона си и каза:
— Лашер все още живее на Западна четиринайсета улица.
— Добре, да пратим веднага екип за доброволен предварителен разговор. Да не задълбават, а да проверят дали е вероятен заподозрян, ако няма алиби. – Той се обърна към Пендъргаст. – Искаш ли да отидеш? Аз не мога, защото имам маса канцеларска работа.
— Аз за съжаление също не мога, защото имам уговорка от по-рано.
Д’Агоста гледаше как облечената в черно фигура излиза от офиса.
Надяваше се хората му да се върнат с достатъчно информация, за да ги оставят медиите на мира – нещо, което Сингълтън и кметът отчаяно искаха до края на деня. Иначе никога нямаше да научи финала на историята.
20.
Този път когато Пендъргаст влезе в кабинета му, Хауърд Лонгстрийт седеше на удобното кресло с висока облегалка и напукана кожена тапицерия, четеше доклад с червена подвързия на секретен материал и му махна безмълвно да седне на съседното кресло – близнак на неговото. Пендъргаст се настани на предложеното му място.
Лонгстрийт прекара още минута-две в четене на документа, после сложи папката в отворения сейф до писалището си, затвори вратата и завъртя ключа. След това вдигна очи.
— Разбрах, че си станал по-активен в разследването на тези убийства с отрязаните глави.
Пендъргаст кимна.
— Може ли да ме информираш за последното?
— Третото убийство беше грижливо планирано и осъществено като второто. Охранителната система е била неутрализирана в точна и методична последователност. Справил се е по най-умен начин с предизвикателството, че жертвата е разполагала със сигурна стая. Изглежда, че цялата последователност на действията му са били хореографирани до последната стъпка.
— В устата ти звучи като балет.
— Било е балет.
— Някакви нови доказателства?
— Имаме данни за модела и марката на лодката, с която е избягал, заедно с номера на двигателя, но не ни помогнаха много. Лодката е обявена за открадната същата нощ от близката марина в Амагансет и в нея не бяха останали физически доказателства. Но близо до местопрестъплението успяхме да открием забележително ясна следа от обувка номер четиресет и шест.
Лонгстрийт изсумтя.
— Изфабрикувана?
Пендъргаст се усмихна.
— Може би.
— Полицията още ли сътрудничи?
— Началникът на управлението в Източен Хамптън не беше доволен от пътуването ми по техния бряг. Но той и Нюйоркското полицейско управление официално са ни благодарни за помощта.
Лонгстрийт отпи глътка от своя „Арнолд Палмър“, който стоеше върху подноса на близката маса.