— Алойшъс, последния път, когато разговаряхме, се занимавахме с две убийства, при които жертвите са били обезглавени. Поисках да определиш дали между двете има връзка и дали са дело на един и същ убиец. Сега вече имаме три убийства и в добавка още шест други, които най-добре могат да бъдат описани като съпътстващи щети. И въпросът стана още по-спешен. Със сериен убиец ли си имаме работа? – И той повдигна въпросително вежди.
— Предполагам, знаете каква е теорията на Нюйоркското управление?
— Имаш предвид, че един извършител е убил Грейс Озмиян и това убийство е вдъхновило второто и третото, извършени от някой друг. Ти на същото мнение ли си?
Пендъргаст направи малка пауза, преди да заговори:
— Съвпадението в начина на действие при втората и третата жертва е удивително. И в двата случая убиецът е методичен, спокоен, прецизен и изключително добре подготвен. Вероятно са дело на един-единствен човек.
— А първото?
— Крайно анормално.
— Нещо за мотивите?
— Неясни. Във връзка с първите две убийства се съсредоточихме върху двама заподозрени със сериозни мотиви. Заподозреният за убийството на Озмиян се оказа със сигурно алиби. Вторият заподозрян, бивш служител на „Шарпс & Гънд“, ще бъде разпитан скоро. Засега изглежда обещаващ.
Лонгстрийт поклати глава.
— Това е най-странното. Жертвите нямат нищо общо, така че е трудно да си представиш свързващ мотив. Какво общо има между адвокат на мафията, руски търговец на оръжие и безотговорна богаташка?
— Аз бих казал, че явната липса на мотив може фактически да бъде мотив сам по себе си.
— Ех, Алойшъс, отново заговори със загадки.
Вместо да отговори, Пендъргаст махна с ръка.
— Така и не отговори на моя въпрос: съгласен ли си или не с теорията, че първото убийство е извършено от един човек, различен от извършителя или извършителите на второто и третото?
— Всичко се върти около аномалията при първото обезглавяване – защо е изчакал двайсет и четири часа? А другите две са извършени едва ли не още преди жертвите да са умрели.
— Продължаваш да избягваш въпроса ми.
— Още нещо, което намирам за интересно. Независимо колко яростни и кървави са убийствата, обезглавяванията са извършени с голяма прецизност. Това би могло да бъде аргумент против идеята, че първото убийство е дело на друг човек. На всичкото отгоре първият труп, за разлика от другите два, изглежда, нарочно е скрит.
Лонгстрийт отново изсумтя.
— Както казваш сам, интересно, но само по себе си неопределено.
— Намираме се в логическо затруднение. Може да е, както предполага полицията, дело на имитатор, особено след като убийства номер две и три имат множество сходства, които не се срещат при първото. Обаче също толкова логично е при съвпадението на три убийства за една седмица, съпътствани от обезглавяване, внушението за действия на сериен убиец да е силно. Страдаме от оскъдност на доказателствата.
— Ти с твоите „оскъдност“ и „логическо затруднение“ – изръмжа Лонгстрийт. – Онази разузнавателна група угандийски наемници за малко не ни видя сметката заради тях. Помниш ли?
— Въпреки това днес сме тук, нали?
— Това е вярно. Тук сме. – Лонгстрийт протегна ръка и натисна бутона на близкия интерком. – Катрин? Донеси, моля, един „Арнолд Палмър“ за агент Пендъргаст.
21.
Антон Озмиян седеше зад огромното си писалище от черен гранит, втренчен в гледащите на юг прозорци в ъгловия му кабинет. Очите му поглъщаха милионите светлини на Долен Манхатън, които се отразяваха в облачното зимно небе.
Гледаше покрай туловището на Фрийдъм Тауър, покрай сградите около парка „Батъри“ и над нюйоркското пристанище към черните очертания на остров Елис. Неговите баба и дядо, пристигнали с кораб от Ливан, са били „обработени“ там. Озмиян беше доволен, че някой самовлюбен бюрократ ксенофоб не се беше опитал да американизира фамилията им на Осуалд или някоя подобна глупост.
Дядо му беше часовникар като баща му. С наближаването на края на XX век обаче, часовникарството се превърна в умираща професия. Като дете Озмиян беше прекарвал много часове в ателието на своя баща, омагьосан от механичните движения на чудесните часовници – фантастично дребните системи от пружини, зъбни колела и ротори, които правеха видима неизразимо великата мистерия, наречена време. Но докато растеше, интересът му се насочи към друг вид сложни системи: регистри за код на инструкциите{18}, акумулатори и другите елементи, съставляващи компютрите и асемблерните езици{19} които ги управляваха. Тази система не се различаваше много от хубав швейцарски часовник, в който крайната цел беше да се използва във възможно пълен обем и най-малкото количество енергия. Така работеха асемблерните езици при писането на компютърни програми – ако си истински почитател на програмирането, непрекъснато се стремиш да намалиш големината на своите програми и да накараш всяко изречение от кода да изпълнява две или три задачи.