Настъпи пауза, докато Озмиян съзерцаваше градския пейзаж зад прозорците си.
— Как бихте искали да продължа? – попита Алвес-Веторето.
Дълго време Озмиян не каза нищо. След това въздъхна дълбоко.
— Засега нищо – каза той. – Ако тези нови убийства го карат да забрави по-раншното, може би няма да печата повече гадости за моята Грейс. Това ми е притеснението. Иначе цялото ми време е заето с борбата срещу изтичането на патентования код. Ако Хариман не създава повече проблеми, бих предпочел да не отвличам излишно вниманието си.
— Разбрано.
Сега за първи път Озмиян се завъртя рязко със стола си.
— Но го дръж под око – него и онова, което пише. Ако е нужно, ще го смачкаме като хлебарка, каквато всъщност е. Но само ако е нужно.
Алвес-Веторето кимна.
— Разбира се.
Озмиян отново се завъртя обратно, като махна с ръка. Вратата се отвори тихо и се затвори отново. Но той едва ли я чу. Гледаше навън над пристанището, а мислите му блуждаеха далече оттук.
22.
Еди Лопес паркира патрулната успоредно на другите коли по Четиринайсета улица и съобщи на диспечера, че са пристигнали. След това слезе заедно със своя партньор Джаред Хамър. Двамата детективи от отдел „Убийства“ се спряха, за да огледат околността. На адрес Западна четиринайсета улица № 355 имаше незабележителна пететажна жилищна сграда, а до нея – погребално бюро. Беше един от онези квартали, които внезапно станаха престижни с възхода на района Мийтпакинг, но тук-там още бе осеян със скапани стари сгради и апартаменти с контролиран наем{20} пълни с некадърни наематели.
Докато Лопес оглеждаше фасадата, студен порив на вятъра понесе парче вестник по улицата пред тях. Слънцето вече беше залязло и по небето на запад нямаше дори следа от вечерно сияние. Той потрепери.
— От минута на минута става все по-студено – каза Хамър.
— Хайде да свършваме с това. – Лопес се потупа по джоба на сакото, за да се увери, че значката, пистолетът и белезниците са там. След това хвърли поглед на часовника си и обяви на глас:
— Час на пристигане: седемнайсет и четиресет и шест.
— Разбрано.
Лопес знаеше, че Д’Агоста държи на канцеларската работа и се дразни, когато часовете се закръглят и се пропускат подробностите. Искаше техният доклад да бъде на бюрото му до седем и половина – значи имаха по-малко от два часа. Когато Лопес прекара нещата през главата си обратно от седем и половина до момента и пресметна колко време ще им отнеме да го доставят на бюрото му до определения час, откри, че за разговора с лицето им остават около двайсет минути. Едва ли беше достатъчно, за да накараш някого да се разприказва.
Може би този тип Лашер не си беше вкъщи. В седемнайсет и четиресет и шест вечерта, два дни преди Коледа, може би бе излязъл да пазарува. Надяваше се да е така, защото тогава щеше да успее веднъж да се прибере вкъщи навреме и сам да напазарува за Коледа.
Отиде до микрофона на домофона. Звънците бяха надписани и вярно – на апартамент 5Б пишеше „Лашер“.
Той натисна бутона и зачакаха.
— Кой е? – чу се далечен глас.
Значи си беше вкъщи. Лоша работа.
— Господин Терънс Лашер?
— Да?
— Детективи Лопес и Хамър от Нюйоркското полицейско управление. Бихме искали да се качим, за да ви зададем няколко въпроса.
Без отговор вратата забръмча, за да се отвори. Лопес погледна към Хамър и сви рамене. Това беше необичайно: обикновено след като се представеха, следваха цял куп въпроси.
Започнаха да се качват по мрачното стълбище.
— Защо винаги когато няма асансьор, трябва да се качваме пеша до последния етаж? – оплака се Хамър. – Защо поне веднъж за разнообразие не живеят на партера?
Лопес не отговори. Хамър имаше свръхтегло и не спортуваше, докато той беше слаб и във форма, защото всяка сутрин ставаше в пет и половина, за да отиде във фитнеса. Макар да харесваше Хамър – беше добродушен тип, същевременно малко съжаляваше, че му се падна за партньор, защото го бавеше. И винаги искаше да спират за донъти. Макар да беше полицай, Лопес само като труп би се озовал в магазин за понички.
Качваха се бавно по стълбите. На етаж имаше по два апартамента – един отпред, а другият в задната част. Стигнаха площадката на петия етаж и Лопес даде няколко минути на Хамър, за да успокои дишането си.
— Готов ли си? – попита го той.
— Да.
Лопес почука на вратата.
— Господин Лашер, полиция. Може ли да влезем? Имаме само няколко въпроса. Няма да ви бавим много.
— Полиция – прошепна глас зад вратата. – Защо?