— Искаме само да ви зададем няколко въпроса за бившата ви работа в „Шарпс & Гънд“.
Нямаше отговор.
— Моля, отворете – продължи Лопес. – Няма да отнеме много време. Това е рутинна…
Тогава чу слабото металическо щракане от затварянето на ловна пушка, изрева „Оръжие!“ и се стовари на пода миг преди масивен взрив да пробие дупка във вратата. Обаче Хамър не беше толкова бърз и пое изцяло попадението, което го запрати към противоположната стена, в която се удари и се свлече на пода.
Когато Лопес извика към партньора си, чу втори изстрел, който улучи стената над главата му. Хвана Хамър под мишниците и го издърпа на безопасно място извън огневата линия зад ъгъла на площадката, докато същевременно сваляше радиостанцията от колана си.
— Ранен полицай! – изрева той. – Имаше стрелба. Има ранен полицай!
— О, мамка му – каза Хамър, задъхвайки се, докато притискаше с ръце раната.
Кръвта бликаше между пръстите му. Приклекнал над своя партньор, проснат по гръб, Лопес извади своя „Глок“ и го насочи срещу вратата. Едва не стреля, но успя да се овладее. Да се стреля през затворена врата в непознат апартамент беше нарушение на правилата на управлението за използване на огнестрелното оръжие. Но ако копелето отвори вратата или стреля отново, щеше да го гръмне.
Нищо не се случи. От другата страна на двете назъбени черни дупки във вратата цареше тишина.
Сирените вече се чуваха.
— О, Боже – изстена Хамър, стискайки корема си, докато червени цветове разцъфтяваха по ризата му.
— Дръж, се партньоре – каза Лопес, притискайки раната. – Само се дръж, помощта вече идва.
23.
Винсънт Д’Агоста стоеше на ъгъла на Девето авеню и гледаше надолу по Четиринайсета улица. Беше истинска лудница. Целият квартал беше блокиран, сградата на заподозрения евакуирана. Тук беше екипът за извънредни случаи (ЕИС) и извиканите двама преговарящи, бронирана машина, робот, водачи със служебни кучета, група снайперисти, а над цялата тази какофония се въртеше полицейски хеликоптер. Зад полицейските заграждения се бяха струпали на практика всички медии в града – кабеларки, ефирни телевизии, печатни издания, блогъри – с една дума, всички. Стрелецът още беше в апартамента. Досега не бяха успели да измъкнат гък от него, нито да го зърнат. Бронираната машина маневрираше и скоро щеше да има открито поле за стрелба. На покрива работеха четирима души, които полагаха кевларни подложки и пробиваха дупки в мембраната{21}!, за да спуснат вътре камери.
Д’Агоста координираше нападението по радиото, хореографираше го като балет с множество линии на действие, всяка от които можеше да доведе до прекратяване на противопоставянето. Рационалната част от него искаше да хванат Лашер жив. От лице, представляващо интерес за полицията, се беше превърнал в главен заподозрян за убийството на Кантучи и мъртъв нямаше да е много полезен. От друга страна, копеленцето беше застреляло полицай. Примитивната част от мозъка му искаше да го унищожи. Тежко раненият Хамър беше в операционната и можеше и да не прескочи трапа.
Каква беда! Вярно, Сингълтън получи своя „напредък“. Кой можеше да предположи, че една относително рутинна задача ще се превърне в това? Запита се какви ли лайна ще се стоварят на главата му сега, но бързо прогони тези мисли. Гледай да излезеш с успех от това положение, после ще мислиш за последствията.
Слънцето беше залязло преди час и сега брутален вятър виеше откъм Хъдсън и духаше надолу по Четиринайсета улица, а температурата рязко падна. Радиостанцията му изпука и заработи. Беше Къри.
— Преговарящият се обади. Четиресет и втори канал.
Д’Агоста завъртя бутона на четиресет и втора позиция и започна да слуша. Преговарящият, скрит зад непробиваем от куршуми щит, говореше със стрелеца през вратата с дупките. Трудно му беше да чуе какво казва Лашер. Но докато преговарящият продължаваше да говори, на Д’Агоста бързо му стана ясно, че Лашер е от онези настроени против правителството типове, които вярват, че нападението на 11.IX.2001 г. е организирано от семейство Буш, че клането в Нютаун{22} е измама и че Федералният резерв и една клика банкери управляват света и заговорничат да му вземат личното оръжие. Затова не признаваха властта на полицията.
Преговарящият говореше спокойно, с обичайната рутина. Опитваше се да накара Лашер да се предаде и излезе, като му обещаваше, че никой няма да го нарани. Слава богу, че мъжът беше сам в апартамента и нямаше заложник. Разполагаха със снайперисти на позиция, но Д’Агоста бе устоял на подтика си да им разреши да стрелят веднага щом видят мишената. Усещаше навсякъде около себе си натиска, който щеше да задейства поредицата от събития, които да доведат до убийството на Лашер. Това можеше да стане много лесно и никой нямаше да го обвини.