Минаха още десет минути. Преговарящият не напредваше. Този задник Лашер беше пълен догоре с недоверие и смяташе, че щом се предаде, веднага ще бъде убит. Каза на преговарящия, че няма да го оставят да живее, защото знае прекалено много. Само той знаел какво се готвят да направят, знаел техните дяволски планове и заради това щял да бъде екзекутиран.
Нямаше излизане на глава с този кучи син. С всяка минута на Д’Агоста му ставаше все по-студено и започваше да губи търпение. Колкото по- дълго продължаваше това, толкова по-зле щеше да изглежда като командир.
— Добре – каза той в радиото. – Оттеглете преговарящия. Пригответе се да пуснете светлинно–шокови гранати от покрива и да влезете едновременно през вратата и стената. По моя команда. Сега ще се кача.
Искаше да е на място. Не желаеше да координира случващото се отдалече. Спусна се по улицата и влезе в занемарената сграда, като преди това мина край ЕИС, водачите на кучета, тежките камиони и бронетранспортьора. Тези хора наистина харесват своите играчки, помисли си той с известно умиление, и при всяка възможност ги показват.
Качи се по стълбището на четвъртия етаж – един под мястото, където щеше да се проведе екшънът. Увери се, че четиримата мъже на покрива тихо бяха отворили дупка чак до тавана от гипсокартон и са готови да го пробият и да хвърлят гранатата вътре. Двете команди от ЕИС на петия етаж потвърдиха, че е на позиция и готов за атака.
— Добре – каза Д’Агоста по радиото. – Действайте!
Миг по-късно чу пукота и боботенето от взрива на светлинно– шоковата граната и трясъка от едновременното нахлуване на двете команди през вратата и тавана в апартамента. От вътрешността се чу изстрел, последван от още един и още един. След това настъпи тишина.
— Обезоръжен и заловен – дойде съобщението по радиото.
Д’Агоста хукна нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж, и влезе в апартамента. Там беше Лашер – проснат възнак с белезници. Двама полицаи го държаха прикован за пода в средата на малкия зловонен апартамент. Вдигнаха го на крака, въпреки че хленчеше. Висок метър и осемдесет, слаб, лице, осеяно с акне, и рядка козя брадичка. Кървеше обилно от рамото и корема.
— Сър, той стреля срещу нас – каза единият от полицаите. – Това оправдава откриването на огън от наша страна, за да го обезоръжим.
— Добре. – Д’Агоста се дръпна настрана, когато дойде медицинския екип, за да се погрижи за огнестрелните рани.
— Вие ме ранихте – изломоти Лашер и лейтенантът видя, че се напика.
Д’Агоста огледа помещението. По стените имаше плакати на детметъл
групи, в единия ъгъл безразборно бяха нахвърляни оръжия, половин дузина наполовина разглобени компютри и електронни устройства с неизвестно предназначение. Цялото място беше едновременно комично, абсурдно и плашещо – приличаше на снимачната площадка на някоя антиутопия. Толкова странности не беше очаквал. Като гледаше Лашер – косата му пълна с парченца мазилка, кръв, капеща по мръсния под, а кльощавото му тяло трепереше – е, това ли е наистина човекът, който бе проследил и убил Кантучи с такава безжалостна точност? Не можеше да си го представи. Обаче не можеше да се отрече, че малкото лайно току– що беше застреляло ченге с рязана ловджийска пушка.
— Боли – каза още по-неясно Лашер и изгуби съзнание.
— Закарайте го в „Белвю“. – Д’Агоста се обърна с дълбока въздишка. Ще разпита копелето, щом го стабилизират. Раните му бяха сериозни, но може би не застрашаваха живота му. Не тази вечер обаче. Трябваше да поспи малко, а и канцеларската работа не спираше да се трупа.
Боже, колко го болеше главата!
24.
В пет сутринта на 24 декември, час преди да се съмне, агент Пендъргаст се появи на вратата на апартамент 5Б в сградата на Западна четиринайсета улица № 355. Завари самотния полицай, който охраняваше местопрестъплението – криминалисткият екип вече си беше свършил работата – почти задрямал на стола.
— Извинете, че ви притеснявам – започна Пендъргаст, когато мъжът скочи на крака и изпусна мобилния телефон, който държеше в ръка.
— Съжалявам, сър, аз…
— Моля – каза Пендъргаст с успокояващ тон, докато вадеше калъфа със значката и го плъзна да се отвори. – Дойдох да надникна – естествено, ако нямате нищо против.
— Разбира се – отговори полицаят, но по лицето му се изписа съмнение – А имате ли разрешение?