Лицето му леко се удължи, когато Пендъргаст поклати глава.
— Добри ми приятелю, в пет сутринта е трудно да получиш подпис. Обаче, ако смятате, че е нужно да звънна на лейтенант Д’Агоста, напълно ще ви разбера.
— Не, не – отговори бързо полицаят, – това не е нужно. – Сигурно вече са ви възложили работата по случая, нали?
–Точно така.
— Ами смятам, че щом е така, няма проблем да влезете.
— Добро момче. – Пендъргаст сряза полицейската лента пред вратата, счупи печата, вмъкна се в апартамента и светна фенерчето. После затвори вратата зад гърба си. Не искаше да бъде безпокоен.
Плъзна лъча на фенерчето из мизерното жилище, като се въртеше на място, попивайки всичко, което виждаше. Кръгът светлина обходи плакатите и се премести върху разпръснатите оръжия на парчето мръсен килим на пода и купчината компютърно оборудване: платки и монитори, сега изпръскани с кръв. Очите му се плъзнаха по груба работна маса, скована от евтин дървен материал, чийто плот беше издраскан и изгорен. На стената над нея бяха окачени инструменти. Отиде при измачканото легло срещу кухненския бокс, който се оказа изненадващо спретнат, и се върна обратно на мястото, откъдето бе започнал да обикаля.
Сега тръгна към работната маса. Тя предизвика интереса му. Проучи я от ляво надясно, оглеждайки всичко с помощта на фенерчето и при нужда с лупата. От време на време взимаше нещо с чифт бижутерски пинсети и го пъхаше в лабораторна епруветка. Бледото му лице, осветено от отразената светлина на фенерчето, се рееше като привидение, а сребристите му очи блестяха в мрака.
От петнайсет минути провеждаше своя оглед, но изведнъж замръзна на място. В ъгъла, където грубата работна маса беше избутана до стената, лъчът на фенерчето бе осветил нещо, което приличаше на две зърна жълтеникава сол. Първото вдигна с пръсти и го стри между тях. После огледа полепналия по върховете на пръстите му бял прах, подуши го и накрая го опита с върха на езика. Второто зрънце вдигна с пинсетите и го пусна в малко пликче с цип, затвори го и пъхна отново в джоба на сакото.
Обърна се и излезе от апартамента. Полицаят на пост, застинал в сковано очакване, се изправи. Пендъргаст топло стисна ръката му.
— Полицай, благодаря за службата и помощта ви. Следващия път, когато видя лейтенанта, няма да забравя да го спомена.
След това се спусна надолу по стълбите тих и гъвкав като котка.
25.
Почти точно дванайсет часа след като Пендъргаст излезе от жилището на Лашер, Брайс Хариман крачеше неспокойно из своя едностаен апартамент на Седемдесет и втора улица и „Медисън“. Апартаментът се намираше в преоборудвана предвоенна сграда. Тази операция му беше осигурила странно разположение, което позволяваше да опишеш пълна обиколка из него. От всекидневната през кухнята и едната врата на банята, оттам през другата – в спалнята, а от нея по къс коридор, по чието протежение бяха подредени шкафове, обратно в хола.
Сградата предлагаше високи тавани, луксозно фоайе и дневни и нощни портиери, но апартаментът беше с контролиран наем и нает от името на неговата леля. След нейната смърт, а това вероятно щеше да стане скоро, Брайс трябваше да се изнесе и да намери друго място, което да отговаря на неговата заплата. Поредният пример за намаляващото богатство на семейство Хариман.
Жилището беше обзаведено в еклектичен стил от ненужни мебели, оставени му от по-възрастни, вече починали роднини. Всички бяха стари, а някои и много ценни. Единствената нова вещ в целия апартамент, като се изключи бялата техника, беше лаптопът, който стоеше на антикварна маса в стил „Кралица Ана“ от бразилски клен с шарки и извити крака – някога собственост на прачичо му Дейвидсън, вече от десет години покойник.
Хариман спря обиколките, за да се приближи към масата. До лаптопа, чийто екран светеше, бяха струпани три купчини хартия – по една за всяко убийство. Страниците бяха запълнени с бележки, драскулки и щриховки, груби чертежи и от време на време по някоя въпросителна. Той зарови неспокойно из тях за миг, след това поднови ходенето насам-натам.
Гризящата тръпка от професионалното безпокойство, която беше намаляла малко след интервюто с Изолда Озмиян, отново се появи. Знаеше, о, да, знаеше какви големи истории могат да станат тези убийства, но имаше проблеми, докато ги отразяваше. Едното затруднение беше, че полицейските му източници не бяха толкова добри и не горяха от желание да му помогнат. Стария му съперник Смитбак много го биваше да се сприятелява с полицаите. Купуваше им питиета, ласкаеше ги дебелашки и изпросваше от тях истории. Неприятно му беше да го признае, но Брайс просто не беше създаден за това. Може би причината беше в неговото възпитание като бял англоговорещ протестант, годините в „Чоут“ и „Дартмут“, където порасна със златната младеж от яхтклубовете и коктейлите. Каквато и да беше причината, просто не го биваше да се отпуска с ченгетата и не говореше техния език. И те го знаеха. В резултат неговите репортажи страдаха.