Имаше обаче още по-голям проблем. Дори да беше близък с всички ченгета в управлението, този път Хариман не беше сигурен, че това щеше да му помогне. Защото те изглеждаха толкова объркани от тези убийства, колкото и той самият. Из въздуха се носеха дузина различни теории: един убиец, двама убийци, трима убийци, убиец имитатор, самотен убиец, който се преструва на имитатор. Основната теория в момента беше, че дъщерята на Озмиян е убита от един убиец, а по-късно обезглавена от човек, който се е готвел да извърши още убийства по този модел. Ченгетата не искаха да обяснят точно защо смятат, че второто и третото убийство са свързани. Но от онова, което Хариман беше успял да изрови, изглеждаше доста ясно, че и в двата случая има един и същ начин на действие.
Така че до навечерието на интервюто с Изолда Озмиян чинно беше почукал на всички възможни врати, обиколил всички местопрестъпления и извъртял най-добрите репортажи, които можеше. На пресконференцията преди два дни направи всичко възможно да бъде забелязан, без да се налага да размахва рекламна табела. Но не се заблуждаваше: вдигнатият шум сам по себе си не продаваше вестници, а неговите истории бяха пълни с общи приказки, а не с факти и доказателства.
Той направи още две обиколки на апартамента преди отново да спре във всекидневната. Лаптопът си стоеше там, курсорът примигваше към него като подигравателен среден пръст. Огледа се наоколо. Три стени на помещението бяха покрити с относително свестни маслени картини, акварели и скици, които беше наследил. Четвърта стена бе запазена за снимки на починалата му приятелка Шанън, както и няколко плакета и награди, които беше получил за работата си по привличане на вниманието към раковите изследвания. Най-важният плакет беше за фондация „Шанън Кроа“, която беше създал на нейно име за набирането на средства за изследването на рака на матката. Беше го постигнал с помощта на „Поуст“, който от време на време организираше благотворителни акции, съпътствани от поредица статии. Фондацията беше постигнала скромен успех, събирайки няколко милиона долара. Хариман беше в управителния й съвет. Нямаше как да върне Шанън, но можеше да направи всичко възможно нейната смърт да не е била съвсем напразна.
С въздишка се принуди да седне на масата и отново да започне да рови из трите купчини. Беше толкова странно: три обезглавявания в един и същи район, и то в течение на по-малко от две седмици, но без ясна връзка между тях. Трима души с различен произход, различно социално положение, различна възраст, професия и наклонности. Във всяко отношение различни. Пълна лудост.
Да имаше поне нещо общо, помисли си той. Нямаше ли да е страхотно? Историите нямаше да са три, а една. И то огромна. Ако можеше да намери някаква обща нишка, минаваща и през трите убийства, тези три купчини хартия… От това можеше да излезе репортажът на неговия живот!
Облегна се. Може би трябваше отново да отиде в управлението и да се опита да измъкне още информация за престрелката онази вечер? Вече бяха изкарали тежката артилерия за този случай. Знаеше, че става дума за човек, от когото полицията се интересува във връзка с убийството на Кантучи. Но това беше всичко, което успя да научи.
Не вярваше на сложните теории за имитатори и серийни убийци с противостоящи мотиви. Инстинктът му подсказваше, че убиецът е един. А щом е така, убийствата трябва да имат нещо общо извън обезглавяването – общ мотив. Но какъв? В края на краищата ставаше дума за три необичайно богати отрепки, които никога не се бяха срещали, но въпреки това…
Спря се на тази мисъл. Три необичайно богати отрепки? Може ли да е това? Възможно ли е причината да е тази?
Може би в края на краищата не всичко у трите жертви беше толкова различно. Изглеждаше толкова просто. Толкова чисто. Три богати отрепки, които в съзнанието на убиеца заслужаваха да умрат. Колкото повече мислеше за това, толкова по-логично му се струваше. Съвършено логично.
Всъщност това беше единствената теория, в която имаше логика.
Усети студени тръпки по гръбнака, което се случваше единствено когато надуши нещо голямо.