— Разбира се.
Сега Пендъргаст влезе в стаята.
–Кой?
— Вашите хора.
— Как така?
— От месеци ме следяхте, наблюдавахте всяко мое движение. Знаете, че не съм убил Кантучи.
Д’Агоста поклати глава и се обърна към Пендъргаст.
— Има ли нещо, което искаш да попиташ този задник?
— Непряко. Нека попитам теб, Винсънт: получи ли резултатите от кръвните изследвания на господин Лашер?
— Да.
— Положителни ли са за метамфетамин хидрохлорид?
— Да. Бил е тотално надрусан.
— Така си и помислих. Искаш ли да излезем в коридора?
Д’Агоста го последва навън.
— Няма нужда да задавам каквито и да е въпроси, защото знам, че този тип е невинен за убийството на Кантучи.
— Откъде знаеш?
— Намерих метамфетамин в апартамента му. Големите жълтеникави зрънца разпознах веднага като „специална марка“, ако искаш, известна с формата си на кристали, специфичен цвят и консистенция. Кратко проучване установи, че Администрацията за борба с наркотиците държи под око „готвача“ на тази марка в подготовка да го арестува и че тя се продава в определен нощен клуб. Един мой колега уреди да видя записите от видеонаблюдението на Администрацията за борба с наркотиците на входовете и изходите на клуба. Видях Лашер да влиза в клуба и четиресет и пет минути по-късно да излиза, без съмнение е пазарувал точно по времето, когато Кантучи е убит.
Д’Агоста се вторачи в него, после се засмя и поклати глава.
— Мамка му. Не е Боу, не е Ингмар, не е и Лашер. Всяка добра следа отиде по дяволите. Имам чувството, че бутам топка от тор нагоре по безкрайна планина.
— Скъпи Винсънт, Сизиф би се гордял с теб.
Когато излязоха от „Белвю“, голям камион на „Ню Йорк Поуст“, направил ранна доставка, беше паркиран на пешеходната пътека и когато го заобиколиха, шофьорът стовари дебела пачка вестници на земята. На първа страница заглавието крещеше:
ЛОВЕЦЪТ НА ГЛАВИ Е РАЗГАДАН
Какво свързва обезглавените трупове?
28.
— Това е за първи път – каза Сингълтън, когато той и Д’Агоста излязоха от общинската сграда за късия път пеша от „Полис Плаза“ №1 до кметството.
Д’Агоста беше изпълнен с ужас. Никога досега не беше викан в кабинета на кмета, още по-малко със своя началник, капитана.
— Имаш ли представа какво ни очаква? – попита той.
Сингълтън поклати глава.
— Виж, не е на добро. Дори не е лошо. Положението е направо ужасяващо. Обикновено кметът изказва мнението си чрез комисаря. Както вече казах, това се случва за първи път. Видя ли погледа му след онази пресконференция?
Без повече приказки влязоха в парка около кметството и в пищната неокласическа ротонда на сградата. Един лакей в сив костюм, който ги очакваше, ги прекара край охраната и поведе нагоре по стълбите, а след това надолу по огромен и заплашителен мраморен коридор, по чиито стени висяха потъмнели картини. Най-накрая се озоваха пред една двойна врата. Преведе ги през приемната направо в кабинета на кмета. Изобщо не се наложи да чакат. Никакво чакане. На Д’Агоста това се стори най-лошото знамение.
Кметът стоеше зад бюрото. На него лежаха два спретнато сгънати броя на „Поуст“ – вчерашният с бомбастичната история на Хариман и тазсутрешният с продължението на неговия репортаж.
Кметът не ги покани да седнат, самият той също не седна, нито протегна ръка да се здрависа с тях.
— Хубава работа – каза той с ниския си бумтящ глас. – Отвсякъде ме притискат. Казахте, че разработвате улики. Трябва да знам докъде сме стигнали. Искам да чуя последните подробности.
Още преди това Сингълтън беше дал ясно да се разбере, че след като Д’Агоста е началник на детективите, на него се пада да отговаря. За всичко. Разбира се, освен ако кметът не се обърне пряко към него.
— Господин кмете, благодарим ви за загрижеността – започна Д’Агоста.
— Прескочете любезностите и ми кажете каквото трябва да зная.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
— Работата е… – реши, че няма нищо да украсява. – Честно казано, не е добре. В началото имахме известен брой улики, няколко изглеждаха обещаващи, но никоя от тях не доведе до положителен резултат. Много е разочароващо.
— Най-накрая откровени думи. Продължавайте.
— За първото убийство имахме основания да подозираме бащата на сгазеното дете. Но той се оказа с желязно алиби. При второто бяхме уверени, че е някой, свързан с охранителната система на жертвата. Всъщност продължаваме да мислим така, но тримата заподозрени за най-вероятни извършители така и не можем да уличим.