— Да.
Предприемачът вдигна вестника, а лицето му се изкриви в гримаса, все едно е вдигнал кучешко лайно, и го разгърна на трета страница.
— Жертва № 1: Грейс Озмиян, купонджийка, без големи стремления в живота, освен да харчи парите на татко си, да се отдава на нелегална употреба на наркотици и да води живот на паразит, ако не е в съда, за да бъде плесната през ръцете за прегазеното и зарязано на платното дете, защото е карала пияна. – С едно внезапно и рязко движение разкъса таблоида на две, след това на четири и накрая го хвърли презрително на пода. – Този Хариман просто не иска да я остави на мира. Дадох му възможност да млъкне и да продължи нататък. Обаче тъпото копеле продължава да ми се навира в лицето и да петни доброто име на дъщеря ми. Е, той пропусна своята възможност.
— Разбирам.
— Знаеш за какво говоря, нали? Дойде време да го ударим, да го размажем като комар. Искам това да е последната мръсотия, която този лайнар пише за моята дъщеря.
— Разбирам.
Озмиян погледна своята помощница.
— Наистина ли? Не искам просто да бъде изплашен, а неутрализиран.
— Ще се погрижа за това.
За миг устните на Озмиян се изкривиха в нещо, което би могло да мине и за усмивка.
— Предполагам, че след като разговаряхме за това последния път, си обмислила подходящо решение.
–Точно така.
— И?
— Имам нещо крайно изискано. Не само ще изпълни желаната задача, но ще го направи с ирония, която ми се струва, че ще оцениш.
— Исабел, знаех си, че мога да разчитам на теб. Разкажи ми за това. Алвес-Веторето започна да обяснява. Облегнат, Озмиян слушаше нейния хладен и точен глас да излага един много възхитителен план. Докато тя обясняваше, усмивката се плъзна отново по тясното му лице. Само че този път беше истинска и остана за дълго.
30.
Брайс Хариман тръгна по стълбите към главния вход на „Ню Йорк Поуст“, но се спря. През последните две години се беше качвал хиляди пъти по тези стъпала. Но тази сутрин беше различно. Тази сутрин, на втория ден от Коледа, беше повикан в кабинета на главния редактор Пол Петовски за непланирана среща.
Подобно нещо беше много необикновено. Петовски не си падаше по срещите. Предпочиташе да стои в средата на помещението на репортерите и да крещи командите си в стакато, разпределяйки с шеметна бързина задачи, довършителни работи, проучвания, които се сипеха като конфети върху събралите се служители. Хариман знаеше от опит, че хората са викани в кабинета на Петовски само по две причини: да бъдат ругани или уволнени.
Той изкачи последните стъпала, мина през въртящата се врата и се озова във фоайето. След завчерашния ден нееднократно се беше измъчвал от съмнения за своята статия и теорията, която беше развил в нея. О, разбира се, преди отпечатването тя беше проверена и одобрена, както и нейното продължение, но той чу слухове, че е предизвикала доста силна реакция. Обаче каква? Обратна? Може би има ответен удар? Влезе в асансьора, преглътна мъчително и натисна копчето за деветия етаж.
Когато влезе в стаята на репортерите, помещението изглеждаше необичайно тихо. За Хариман тази тишина имаше зловещ оттенък: сякаш стените подслушваха в очакване да се случи нещо лошо. Боже, възможно ли е да е направил голяма грешка? Теорията, която разви, му се беше сторила толкова логична. Ала и преди беше бъркал. Изритат ли го от „Поуст“, ще трябва да напусне града, ако иска да си намери друга работа във вестникарския бизнес. Сега, когато навсякъде вестниците губеха тираж и орязваха разходите, въпреки името му в професията щеше да е голям късмет да си намери ново място. Да, щеше да е щастлив, ако му предложат да отразява кучешките надбягвания в Дебюк, Айова.
Кабинетът на Петовски се намираше в задната част на огромното помещение. Вратата беше затворена, а щората на прозореца свалена – още лоши знаци. Докато си проправяше път между бюрата, минавайки покрай хора, които преднамерено се правеха на много заети, чувстваше как погледите им го следят. Погледна часовника си: десет часът. Време беше.
Той се приближи до вратата и почука неуверено.
— Да? – чу се сърдитият глас на главния редактор.
— Аз съм, Брайс – каза Хариман, опитвайки се с все сили да не позволи на гласа си да стане писклив.
— Влизай.
Хариман завъртя топката и бутна вратата да се отвори. Направи крачка и влезе, но трябваше да спре. Отне му минута, докато обработи информацията за онова, което виждаше. Малкият кабинет беше пълен с хора: не само Петовски, но и неговия началник, заместник главния редактор, нейния началник, изпълнителния директор, включително Уилис Бийвъртън – свадливия стар собственик на вестника. Щом видяха Хариман, те започнаха да му ръкопляскат.