Като в някакъв сън чуваше овациите. Чувстваше как му стискат ръката и го тупат по гърба.
— Синко – каза Бийвъртън, издателят, лъхайки на пури, – отлична работа. – Направо блестяща!
— Ти собственоръчно удвои нашия тираж! – обяви Петовски, а обичайното му мръщене беше заменено от скъперническа усмивка. – Това е най-голямото коледно издание от почти двайсет години.
Въпреки ранния час някой отвори бутилка шампанско. Чуха се тостове, имаше още ръкопляскания и хвалебствия. Собственикът произнесе кратка реч. След това всички си тръгнаха, поздравявайки го отново на излизане. За минути кабинетът се изпразни и останаха само той и Петовски.
— Брайс – каза Петовски, – попаднал си на нещо голямо. – След това се върна зад бюрото си и наля останалото шампанско в пластмасова чаша. – Много репортери цял живот търсят подобна история. – Изпи чашата и я хвърли в кошчето за боклук. – Чуй ме, продължаваш с тази история за обезглавените. Продължаваш здраво да копаеш, нали?
— Така възнамерявам.
— Имам един съвет.
— Да? – попита Хариман, станал изведнъж предпазлив.
— Тази гледна точка за единия процент срещу деветдесет и деветте.
Това наистина предизвика силна реакция. Съсредоточи се върху този един процент хищни копелета и какво причиняват на този град. Типове като онзи Озмиян в своята кула от стъкло, които господстват над останалите. Дали този град ще се превърне в играчка на свръхбогатите, докато останалите едва успяват да изкарат за хляба в мрака под техните кули? Разбираш ли какво искам да кажа?
— Напълно.
— И тази фраза, която използва в статията: „град на безкрайния мрак“. Беше добра. Страхотно добра! Превърни я в нещо като мантра. Нека се повтаря във всяка статия.
— Непременно.
— О, между другото, от днес увеличавам седмичното ти възнаграждение със сто долара. – Петовски се наклони над бюрото и с едно последно потупване по гърба го изпрати да си върви.
Хариман излезе от кабинета в голямото помещение на репортерите. Рамото му пареше от здравото тупване на шефа. Докато оглеждаше морето от лица, вторачени в него, и попиваше киселите изражения на своите по-млади съперници, започна да усеща като някакво златисто вътрешно сияние надигането на чувство, каквото не беше изпитвал досега: чувство за силно, пълно и всепоглъщащо отмъщение.
31.
Болдуин Дей откачи външната памет от пет терабайта от настолния компютър и я сложи в чантата си за краткото пътуване до последния етаж на Крайбрежния финансов център близо до парка „Батъри“. Той правеше това кратко пътуване един път дневно, пренасяйки скъпоценните данни, които държаха компанията „ЛФК Файненшъл“ на магистралата от печалби и още повече печалби. В тази памет бяха имената и личната информация за хиляди хора – данни, които изследването на неговия маркетингов екип беше изровил като следи, или както ги наричаха в лабиринта от кабинки на колцентровете, които заемаха три етажа от крайбрежния комплекс: „полковници“. Следите бяха на пенсионирани военни и съпрузите на войници на действителна служба. Най-ценни от всички „полковници“ бяха вдовиците на ветераните, притежатели на къщи с изплатени ипотеки. Всеки ден точно в четири следобед Дей доставяше този твърд диск на етажа, където витаеха началниците. Там бяха кабинетите на създателите и изпълнителните директори на фирмата Гуен и Род Бърч. Семейство Бърч щеше да прехвърли списъка с „полковници“. Те имаха отличен нюх за надушване на най-добрите от изключителното количество данни. След това щяха да пуснат техните редактирани и с добавени бележки списъци в огромното пространство, където се извършваше „операцията в котелното помещение{24}“ на „ЛФК Файненшъл“. Оттам щяха да започнат работа по списъците, обаждайки се на хиляди „полковници“ в опит да ги спечелят като „клиенти“, макар че по-подходящата дума, помисли си Дей, би била „лапнишарани“. Всички оператори от котелното помещение трябваше да запишат най-малко по осем клиенти дневно, четиресет седмично, или ги грозеше уволнение.
Дей си търсеше друга работа от мига, когато разбра с какво всъщност се занимава компанията. Много искаше да се махне от „Файненшъл“ не защото не му плащаха достатъчно или го бяха съсипали от работа – в това отношение нямаше никакви оплаквания – а заради обирджийската схема, в която участваха. Когато за пръв път се присъедини към „Файненшъл“ като ръководител на екип в звучащия внушително отдел „Анализи“ и осъзна какво се върши, се почувства зле. Това просто не беше справедливо.