Освен това винаги съществуваше вероятността правителството да прояви по-голям интерес към тайните операции на ЛФК. В края на краищата той работеше за семейство Бърч.
Тези мисли се въртяха из главата му, когато се качи в претъпкания асансьор, плъзна пропуска си по четеца и натисна бутона за последния етаж. Във фирмата мерките за безопасност бяха много строги, откакто един уволнен войник, пострадал в Ирак от импровизирано взривно устройство, нахлу във фоайето с пистолет и простреля и рани трима души, преди да насочи оръжието срещу себе си. Името му беше в един от онези списъци, които Дей бе пратил на последния етаж три месеца преди нападението. Толкова време трябваше на ЛФК да отнеме къщата на човека: три кратки месеца. След стрелбата нищо не се промени в „ЛФК Файненшъл“, в практиките и подбудите на фирмата. С изключение на това, че беше въведен фанатичен режим за сигурност, а въздухът натежа от известна доза параноя. Част от този режим бяха изолацията и разделянето на сектори на компютърните мрежи. Затова сега трябваше да занесе данните на директорския етаж по старомодния начин: на крака.
Вратите на асансьора се отвориха към елегантното фоайе на последния етаж на крайбрежната сграда. Семейство Бърч беше заложило на свръхпищност, с много ламперии от тъмно дърво, варак, изкуствен мрамор, дебели килими и фалшиви стари майстори по стените. Дей мина през фоайето, кимайки на рецепционистите, и отново плъзна пропуска си по четеца до вратата. Когато чу командата, залепи пръста си върху скенера за пръстови отпечатъци. Дървената врата се отвори и в далечината се показаха началническите кабинети, които кипяха от влизането и излизането на секретарки и асистенти. В „ЛФК Файненшъл“ това време на деня беше най-натоварено, защото от „котелното помещение“ започваха да се леят договорите.
Дей се усмихваше и кимаше на различните помощници и секретарки, докато минаваше покрай тях на път за частния кабинет на семейство Бърч.
Той се яви при Айрис, началничката на кабинета, която стоеше до вратата. Айрис беше от стара коза яре, добрячка, но корава. Всеки, който успяваше да оцелее, докато работи рамо до рамо със семейство Бърч, трябваше да бъде способен и корав.
— Мисля, че Бърч се съвещават – му каза тя. – Или поне Роланд излезе преди няколко минути.
— Знаеш, че трябва лично да го доставя.
— Само те предупреждавам, нищо повече. – Тя го погледна над очилата си и го дари с кратка усмивка.
— Благодаря ти, Айрис.
Прекоси елегантния килим до комплекта двойни врати, които водеха към светая светих, и постави ръка върху хладната месингова топка. Винаги в този миг преди да влезе, имаше пристъп на угризение. Зад вратата го очакваше чудовищен варакосан простор, аранжиран в златисто и черно, във владение на два наистина ужасни трола. Девет пъти от десет дори не го поглеждаха, когато оставяше диска. От време на време подмятаха по някоя пренебрежителна забележка, а няколко пъти го бяха кастрили за някакви въображаеми нарушения.
Когато завъртя топката, вратата се оказа заключена. Това беше необичайно.
— Айрис? – Той се обърна. – Вратата е заключена.
Секретарката се наведе над интеркома на бюрото си и натисна бутона.
— Господин Бърч? Господин Дей е тук, за да остави данните.
Тя зачака, но отговор нямаше.
— Господин и госпожо Бърч? – повика Айрис отново.
Пак нямаше отговор.
— Може би е повреден – Тя се изправи, закрачи енергично към вратата и почука решително два пъти.
Почака малко.
Отново двойно почукване, повторено два пъти.
И пак чакане.
— Колко странно. Зная, че са вътре. – Тя опита топката на вратата, после още веднъж. След това взе електронната карта, която висеше на врата й, плъзна я по четеца и притисна и палеца си.
С щракване вратата се отвори.
Дей последва Айрис в огромното вулгарно пространство. За част от секундата му мина през ума, че има нова аранжировка на кабинета в преобладаващо червено. После осъзна, че всъщност се е вторачил в кръв. Повече кръв, отколкото беше виждал някога в своя живот. Повече кръв, отколкото би предположил, че може да има в два обезглавени трупа, които лежаха на подгизналия килим пред краката му.
Дей чу въздишка и се обърна точно навреме, за да подхване Айрис, която се готвеше да рухне на пода. Той я издърпа навън от помещението, шляпайки с крака по мокрия килим. Вратата се затвори автоматично след него, докато я слагаше на един диван в приемната, за най-голямо смайване на всички в предофисното пространство. След това той потърси къде да седне и се отпусна на стола, подпирайки глава с треперещите си ръце.