— Разрешението е от кабинета на щатския прокурор за Южния район. От дълго време бяхме по следите им.
— Вярно? – учуди се Д’Агоста. – Какво са направили?
— Много неща.
— Добре. Когато свършим огледа и свалим тези гадни гащеризони, бих искал да ни информирате.
— Ще се радвам да го направя
Те прекосиха откритото пространство към двете натруфени дървени врати, които бяха отворени и подпрени с клинове. От вътрешността на външния офис се лееше светлина и основният цвят, който Д’Агоста можеше да види зад вратите, беше тъмночервен. Вътре имаше екип, който се придвижваше крайно внимателно на подложки, сложени върху подгизналия килим.
— Мили боже, извършителят ли е оставил труповете така аранжирани?
— Не са местени, сър.
Двата трупа лежаха прострени един до друг на пода със скръстени на гърдите ръце, грижливо нагласени от убиеца или убийците. Под силната светлина на прожекторите, сложени от криминалистите, сцената изглеждаше фалшива като на снимачна площадка. Но миризмата на кръв беше истинска – смесица от влажен метал и месо, тръгнало да се разваля. Макар гледката да беше сама по себе си достатъчно ужасна, Д’Агоста така и не успя да свикне с миризмата. Никога. Усети как му се повдига и направи усилие да потисне внезапната спазматична реакция на стомаха си. Навсякъде имаше кръв. Това беше лудост. Къде беше експертът по кървави пръски? А, ето го там.
— Ей, Мартинели, нещо да кажеш?
Мъжът стана и се приближи.
— Каква е историята с тази кръв? Да не се е опитал да боядисва с нея?
— Има още доста анализи, които не съм направил.
— Някаква предварителна информация?
— Изглежда двете жертви са били обезглавени изправени.
— Откъде знаеш?
— От кръвта на тавана. Това са пет метра. Изригнала е право нагоре. Артериално налягане. За да стигне толкова високо, кръвното им налягане и пулсът трябва да са били на максимум.
— Това какво би причинило? Имам предвид високото кръвно налягане.
— Бих казал, че двамата са знаели какво ги очаква. Поне през последните няколко мига. Накарани са да се изправят и са знаели, че ще бъдат обезглавени. Изпитвали са краен ужас, а това е довело до повишено кръвно налягане и ускорен пулс. И отново: това е първото ми впечатление.
Д’Агоста се опита да проумее чутото.
— Отсечени с какво?
Мартинели кимна.
— Ето там.
Д’Агоста се обърна и го видя. На пода лежеше някакво средновековно оръжие, чието острие беше покрито с кръв.
— Викингска брадва. Разбира се, реплика. Остра като бръснач.
Д’Агоста погледна към Пендъргаст, но в този лекарски гащеризон
беше дори по-неразгадаем от обичайното.
— Защо не са викали? Никой нищо не е чул.
— Почти сме сигурни, че е използвано и друго оръжие. Вероятно огнестрелно. За сплашване да не викат. Освен това вратите са много дебели, а целият кабинет е отлично звукоизолиран.
Д’Агоста поклати глава. Луда работа. Да убиеш двамата изпълнителни директори в техния собствен кабинет в най-натовареното време на работния ден сред камери за видеонаблюдение и хиляди хора наоколо. Погледна отново Пендъргаст. За разлика от друг път, когато проучваше и взимаше проби с пинсетите, сега той мълчеше и стоеше спокойно, все едно е излязъл на разходка в парка.
— Е, Пендъргаст, имаш ли някакви въпроси? Нещо, което искаш да видиш? Улики?
— Благодаря, засега не.
— Аз съм само специалист по пръските от кръв – обади се Мартинели, – но ми се струва, че убиецът праща някакво послание. В „Поуст“ пише, че…
Д’Агоста го прекъсна с жест.
— Чел съм го.
— Извинете.
В този момент Пендъргаст най-накрая заговори:
— Господин Мартинели, извършителят бил ли е залят с кръв, след като е отсякъл главите на двете изправени жертви?
— Така мисля. Но дръжката на тази брадва е необичайно дълга и ако е стоял на известно разстояние и е успял да обезглави всеки от тях с един чист удар, реагирайки достатъчно пъргаво всеки път, като отскача назад при изригването на артериалната кръв… Мисля че може да се е измъкнал, без дори да бъде изпръскан.
— Бихте ли казали, че е бил изкусен в използването на тази брадва?
— Ако го погледнеш от тази гледна точка – да. Не е лесно да отсечеш главата на човек с един-единствен удар, особено ако е прав. И да го направиш, без да те изпръска кръвта? Да, бих казал, че това изисква сериозна практика.
Д’Агоста потрепери.
— Благодаря ви, това беше всичко – кимна Пендъргаст.
Срещнаха се с човека от Комисията по ценните книжа и борсите в стаята на охраната в мазето. По пътя надолу, докато прекосяваха фоайето, видяха отвън пред сградата струпана тълпа. В началото Д’Агоста си помисли, че това е непокорната преса. Разбира се, имаше хора и от медиите, но повечето бяха други. Размахваните плакати и приглушеното скандиране показваха, че беше демонстрация срещу единия процент богаташи. Проклетите нюйоркчани използваха всяка възможност да протестират.