Не мога да ти опиша дълбината и мрака на скръбта, която ме обзе, когато узнах за кончината му. Обичах го, защото бе мой приятел, но и защото бе добър, може би дори велик човек. И затова искам да разбереш, че доброто, истинското добро, се раждаше от угризенията му. Понякога си мисля, че всичко което направи — това, че хранеше бездомните бедняци, че построи сиропиталището, че заемаше пари на приятели в нужда, — всичко това бе неговото изкупление. И според мен, Амир джан, точно това е истинското изкупление: когато вината води към добро.
Знам, че в крайна сметка Аллах ще прости. Ще прости на баща ти, на мен и на теб също. Дано и ти да го направиш. Прости на баща си, ако можеш. Прости на мен, ако искаш. В Пешавар има една банка; Фарид знае къде се намира. Парите са в депозитен сейф. Оставям ти ключа.
Колкото до мен, време е да си отида. Остава ми малко време и искам да го прекарам в самота. Моля те, недей да ме търсиш. Това е последната ми молба.
Оставям те в ръцете на Аллах.
Избърсах очи, сгънах писмото и го пъхнах под дюшека.
Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Запитах се дали точно това не бе причината двамата с баба да сме в тъй добри отношения, след като емигрирахме в Щатите. Продавахме вехтории на безценица, работехме, живеехме в мизерен апартамент — американският вариант на кирпичена колиба; може би когато ме поглеждаше в Америка, баба виждаше частица от Хасан.
И твоят баща беше измъчена душа, пишеше Рахим хан. Може би. И двамата бяхме грешили и предавали близки хора. Но баба бе открил начин да превърне угризенията в добро. А какво сторих аз, освен да си изкарам гнева от вината върху същите хора, които предадох, а после да се помъча да ги забравя? Какво направих, освен че си докарах безсъние?
Какво направих, за да поправя злото?
Когато сестрата — този път не Айша, а червенокоса жена, чието име не помнех — влезе със спринцовка в ръка и ме попита дали искам морфин, аз казах „да“.
Рано на другата сутрин свалиха тръбичката от гърдите ми и Арман разреши на сестрите да ми дават ябълков сок. Докато Айша слагаше пълна чаша на шкафчето до леглото ми, помолих за огледало. Тя вдигна бифокалните очила на челото си, дръпна завесата и утринното слънце нахлу в стаята.
— Запомни едно — подхвърли Айша през рамо, — след няколко дни ще изглеждаш по-добре. Зет ми катастрофира с мотоциклет миналата година. От триенето в асфалта красивото му лице стана мораво като патладжан. Сега пак е хубав като индийска кинозвезда.
Въпреки нейните уверения дъхът ми спря, когато надникнах в огледалото и видях онова, което би трябвало да е моето лице. Сякаш някой бе пъхнал под кожата въздушна помпа. Клепачите ми бяха подпухнали и посинели. Но най-страшна беше устата — безформена маса от синьо-морави буци и шевове. Опитах се да се усмихна и остра болка проряза устните ми. Скоро нямаше пак да опитам. Имаше и още шевове — по лявата ми буза, под брадичката, в горната част на челото.
Старецът с гипсирания крак каза нещо на урду. Погледнах го, свих рамене и поклатих глава. Той посочи лицето си, потупа го, ухили се беззъбо и каза:
— Very good. Иншалла.
— Благодаря — прошепнах аз.
Фарид и Сухраб влязоха тъкмо когато оставях огледалото. Сухраб седна на табуретката и подпря брадичката си върху страничната табла на леглото.
— Знаеш ли, колкото по-скоро се махнеш оттук, толкова по-добре — заяви Фарид.
— Доктор Фаруки казва…
— Не говоря за болницата. Имам предвид Пешавар.
— Защо?
— Не вярвам задълго да си в безопасност — поясни Фарид и добави с по-тих глас: — Талибаните имат приятели тук. Ще почнат да те търсят.
— Мисля, че вече са почнали — промърморих аз.
Изведнъж се сетих за брадатия мъж, който влезе в стаята и мълчаливо се вторачи в мен.
Фарид се приведе по-близо.
— Щом стъпиш на крака, ще те откарам в Исламабад. И там няма да бъде съвсем безопасно — никъде в Пакистан не е сигурно, — но ще е по-добре, отколкото тук. Поне ще спечелим време.
— Фарид джан, и за теб е опасно. Може би не бива да те виждат с мен. Трябва да мислиш за семейството си.