— Трябва да тръгвам — казах аз. — Благодарен съм за всичко, което направихте за мен. Наистина. Но трябва да напусна.
— Къде ще отидеш? — попита Арман.
— Предпочитам да не казвам.
— Та ти едва ходиш.
— Мога да стигна до края на коридора и обратно — отвърнах аз. — Ще се справя.
Планът беше такъв: напускаме болницата. Вземаме парите от сейфа и плащаме сметките за лечението. Отиваме до приюта и оставяме Сухраб при Джон и Бети Колдуел. После заминаваме за Исламабад и проучваме възможностите за пътуване. Изчаквам още няколко дни, докато се възстановя. После отлитам за Щатите.
Поне засега планът беше такъв. Докато не дойдоха Фарид и Сухраб.
— Твоите приятели Джон и Бети Колдуел не са в Пешавар — каза Фарид.
Бях загубил цели десет минути, докато си облека пирхан-тумбана. Раната на гърдите, през която бяха вкарали маркуча, почваше да боли, щом повдигнех ръце, а когато се навеждах, болката се прехвърляше в корема. Задъхвах се от усилието да събера оскъдните си вещи в книжна торба. Но бях успял да се приготвя и седях на ръба на леглото, когато Фарид дойде с новината. Сухраб седна до мен.
— Къде са отишли? — попитах аз.
Фарид поклати глава.
— Не разбираш…
— Защото Рахим хан каза…
— Ходих в американското консулство — каза Фарид, вземайки книжната торба. — В Пешавар никога не е имало Джон и Бети Колдуел. Според хората от консулството те изобщо не съществуват. Поне тук, в Пешавар.
До мен Сухраб прелистваше стария брой на „Нашънъл Джеографик“.
Взехме парите от банката. Управителят — шишкав мъж с потни петна под мишниците — непрекъснато се усмихваше и ме уверяваше, че никой не ги е докосвал.
— Абсолютно никой — важно повтори той и размаха пръст точно като Арман.
Беше малко страшничко да пътуваме през Пешавар с толкова много пари в книжна торба. Освен това подозирах, че всеки брадат мъж, който се заглежда в мен, е наемен убиец на талибаните, пратен от Асеф. Две неща подсилваха страховете ми: в Пешавар имаше много брадати мъже и всички ме зяпаха.
— Какво да правим с него? — попита Фарид, докато ме съпровождаше от болничното счетоводство обратно към джипа.
На задната седалка Сухраб бе подпрял с юмрук брадичката си и гледаше уличното движение през отворения прозорец.
— Не може да остане в Пешавар — казах задъхано аз.
— Не може, Амир ага — отвърна Фарид. Бе доловил въпроса в думите ми. — Съжалявам. Иска ми се да можеше…
— Няма нищо, Фарид. — Намерих сили да се усмихна. — Имаш гърла за хранене.
Едно куче се бе изправило на задни лапи до джипа и въртеше опашка. Сухраб го погали.
— Май засега ще дойде в Исламабад — казах аз.
Спах почти през цялото четиричасово пътуване. Много сънувах, но доколкото си спомням, сънищата бяха просто смесица от картини, късчета спомени, прелитащи през главата ми. Баба маринова агнешко за празненството по случай тринайсетия ми рожден ден. Със Сорая се любим за пръв път, слънцето изгрява на изток, в ушите ни още кънти сватбената музика, боядисаните й с къна ръце се преплитат с моите. Сънувах още как баба ни отведе с Хасан в една ягодова градина до Джелалабад. Собственикът бе казал, че можем да ядем колкото си искаме, стига да купим поне четири килограма — и в резултат ни хвана разстройство. Сънувах колко тъмна, почти черна изглеждаше върху снега кръвта на Хасан, капеща от панталона му. Кръвта е могъщо нещо, бачеам. Хала Джамила гали Сорая по коляното и казва: Аллах знае най-добре, може да не е било писано. Двамата с Хасан спим на покрива на бащината ми къща. Баба казва, че единственият истински грях е кражбата. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Рахим хан ми казва по телефона, че има начин отново да бъдем добри. Начин отново да бъдем добри…
24
Ако Пешавар бе градът, който ми напомняше за някогашния Кабул, то Исламабад ми показваше какъв би могъл да стане Кабул някой ден. Улиците бяха по-широки, отколкото в Пешавар, по-чисти и оградени с хибискус и декоративни дървета. Пазарите изглеждаха по-добре организирани и не толкова задръстени с рикши и пешеходци. Архитектурата също бе по-елегантна, по-модерна и видях паркове, където в сянката на дърветата цъфтяха рози и жасмин.
Фарид намери малък хотел на една тиха уличка в подножието на хълмовете Маргала. По пътя натам минахме покрай знаменитата джамия „Шах Фейсал“, за която казваха, че била най-голямата джамия в света, с грамадни бетонни опори и невъобразимо високи минарета. При вида й Сухраб се ободри, подаде глава през прозореца и не откъсна очи от нея, докато не завихме зад ъгъла.