Той не отговори. Само продължи да хълца върху ризата ми, а аз не настоях.
Цяла седмица никой от двама ни не спомена за въпроса, сякаш изобщо не го бях задавал.
Един ден хванахме такси до местността Даман-е-кох — Полите на планината. Разположена върху склона на хълмовете Маргала, наблюдателната площадка разкрива панорамна гледка към Исламабад с неговите чисти зелени булеварди и бели къщи. Шофьорът ни каза, че отгоре можем да видим президентския дворец.
— След дъжд, когато въздухът е чист, се вижда отвъд Равалпинди — добави той.
В огледалото забелязах как непрестанно прехвърля поглед от мен към Сухраб и обратно. Видях и собственото си лице. Не беше чак толкова подпухнало както преди, но избледняващите синини му придаваха жълтеникав оттенък.
На мястото за пикник седнахме на една пейка под клонесто дърво. Денят беше топъл, слънцето се издигаше високо в топазено синьото небе. На съседните пейки седяха семейства и похапваха самоса и пакора. От нечие радио долиташе индийска песен, която ми се стори позната от някакъв стар филм, може би „Пакиза“. Връстници на Сухраб ритаха топка, смееха се, крещяха. Мислех си за сиропиталището в Картех сех и за онзи плъх, който пробяга между краката ми в канцеларията на Заман. Гърдите ми се стегнаха от внезапен гняв към начина, по който моите сънародници унищожаваха собствената си родина.
— Какво? — попита Сухраб.
Усмихнах се насила и му казах, че няма значение.
Разпънахме върху масата за пикник една от хотелските кърпи и седнахме да играем панджпар. Приятно беше да съм в планината със сина на моя брат, да играем карти и да усещам как слънцето напича врата ми. Песента свърши и почна нова, непозната за мен.
— Гледай! — възкликна Сухраб.
Сочеше с картите си нагоре. Вдигнах очи и видях в необятното синьо небе да кръжи ястреб.
— Не знаех, че в Исламабад има ястреби — казах аз.
— И аз — рече Сухраб, следейки с поглед кръговете на птицата. — А има ли ги там, където живееш?
— В Сан Франциско? Сигурно. Но не съм виждал.
— О — каза Сухраб.
Надявах се да пита още, но той раздаде нова ръка и попита дали ще ядем. Отворих книжната торба и му подадох сандвич с кюфте. Моят обяд се състоеше от поредната чаша смлени банани и портокали — бях наел за една седмица миксера на госпожа Фейяз. Засмуках през сламката и устата ми се напълни със сладкия смесен нектар. Няколко капки протекоха от ъгълчето на устните ми. Сухраб ми подаде салфетка и се загледа как бърша сока. Усмихна се и аз отвърнах на усмивката.
— С баща ти бяхме братя. — Думите сами излетяха от устните ми. Исках да му кажа още за онази нощ, когато седяхме до джамията, но не посмях. Той обаче имаше право да знае. Вече не исках да крия каквото и да било. — Всъщност полубратя. Имахме един и същ баща.
Сухраб спря да дъвче. Остави сандвича.
— Татко никога не е казвал, че има брат.
— Защото не знаеше.
— Защо не знаеше?
— Никой не му е казал — отвърнах. — И на мен не казаха. Узнах го едва наскоро.
Сухраб примига. За пръв път ме гледаше истински.
— Но защо са го крили от теб и от татко?
— Знаеш ли, и аз си зададох същия въпрос. Отговор има, но не е хубав. Нека просто да кажем, че криеха, защото на нас с баща ти… не ни се полагаше да сме братя.
— Защото беше хазарин?
Заставих се да го погледна в очите.
— Да.
— А баща ти — започна той и наведе очи към сандвича… — баща ти еднакво ли ви обичаше?
Спомних си онзи отдавнашен ден край езерото Гарка, когато баба си позволи да потупа Хасан по гърба, защото неговото камъче направи повече отскоци. Отново го видях как стои с грейнало лице в болничната стая, докато лекарят сваля превръзките от устните на Хасан.
— Мисля, че ни обичаше еднакво, но по различен начин.
— Срамуваше ли се от баща ми?
— Не — казах аз. — Мисля, че се срамуваше от себе си.
Сухраб взе сандвича и го захапа мълчаливо.
Тръгнахме си късно следобед, уморени от жегата, но умората беше приятна. През целия път усещах как Сухраб ме наблюдава. Помолих шофьора да спре пред магазин, където продаваха фонокарти. Дадох му пари и бакшиш, за да влезе и да ми купи една.
Вечерта лежахме и гледахме по телевизията религиозно предаване. Двама проповедници с прошарени дълги бради и бели тюрбани разговаряха по телефона с мюсюлмани от цял свят. Някой си Аюб от Финландия попита дали синът му ще иде в ада, задето носи торбестите си панталони толкова смъкнати, че се вижда ръбът на бельото му.
— Веднъж видях снимка на Сан Франциско — каза Сухраб.
— Наистина ли?