— Поразително — прошепнах аз. Говорех съвсем искрено. Този обрат беше… съвсем неочакван. — Сигурен ли си, Хасан?
Той не спираше да ръкопляска.
— Беше страхотно, Амир ага. Ще ми почетеш ли и утре от същото?
— Поразително — повторих аз, леко задъхан.
Чувствах се като човек, който открива заровено съкровище в собствения си заден двор. Докато слизах по хълма, мислите избухваха в главата ми като фойерверки на празника Чаман. Отдавна не си ми чел толкова хубава история, бе казал той. А аз му бях чел много истории.
По някое време усетих, че Хасан пита нещо.
— Какво? — сепнах се аз.
— Какво означава тая дума, „поразително“?
Разсмях се. Прегърнах го с всичка сила и лепнах целувка на бузата му.
— Това пък защо беше? — попита той, изненадан и зачервен.
Блъснах го с рамо приятелски. Усмихнах се.
— Ти си принц, Хасан. Принц си и аз те обичам.
Същата вечер написах първия си разказ. Отне ми трийсет минути. Беше кратка и мрачна история за човек, който намира вълшебна чаша и открива, че ако плаче над нея, сълзите му се превръщат в перли. Но макар цял живот да е бил беден, той е щастлив и рядко пролива сълзи. Затова намира начини да се натъжава, та сълзите да го направят богат. С натрупването на перлите расте и алчността му. В края на разказа човекът седи с нож в ръка върху планина от перли и ридае над чашата, прегръщайки окървавеното тяло на любимата си жена.
Онази вечер се изкачих по стълбището и влязох в пушалнята на баба, стискайки в ръка двете листчета, върху които бях надраскал разказа. Когато влязох, баба и Рахим хан пушеха лули и пиеха бренди.
— Какво има, Амир? — попита баба, изтегнат на канапето с преплетени зад тила ръце. Около лицето му се виеше синкав дим. От суровия му поглед гърлото ми пресъхна. Изкашлях се и казах, че съм написал разказ.
Баба кимна и ми хвърли лека усмивка, в която не долових друго, освен престорен интерес.
— Ами това е много хубаво — каза той.
Нищо повече. Мълчеше и ме гледаше през облака дим.
Навярно съм стоял така по-малко от минута, но и до ден-днешен в живота ми не е имало по-дълга минута. Секундите се влачеха покрай мен, всяка разделена от следващата с цяла вечност. Въздухът стана тежък и влажен, почти плътен. Задушавах се. Баба продължаваше да ме гледа, но не поиска да прочете разказа.
Както винаги на помощ ми се притече Рахим хан. Той протегна ръка и в усмивката му нямаше нищо престорено.
— Може ли да го взема, Амир джан? Много бих искал да го прочета.
Когато говореше с мен, баба почти никога не използваше сърдечното обръщение джан.
Баба сви рамене и се изправи. Изглеждаше облекчен, сякаш Рахим хан беше спасил и него.
— Да, дай го на Рахим. Аз отивам горе да се приготвя.
И с тия думи напусна стаята. Обикновено боготворях баба с едва ли не религиозна страст. Но тогава ми се искаше да му разпоря вените и да източа проклетата кръв от тялото му.
Един час по-късно, докато вечерното небе притъмняваше, двамата потеглиха с колата на баба за някакво празненство. На излизане Рахим хан се спря пред мен и ми подаде разказа заедно с още едно сгънато листче. Усмихна се и ми намигна.
— За теб е. Прочети го по-късно.
Помълча и добави една-единствена дума, която ме насърчи да продължавам с писането, както не са ме вдъхновявали и най-пламенните комплименти на редакторите. Тази думичка беше „браво“.
Когато излязоха, седнах на леглото си и съжалих, че Рахим хан не ми е баща. После си помислих за баба и могъщите му гърди, спомних си колко е хубаво да ме притиска до тях, как сутрин мирише на одеколон „Брут“ и как гъделичка с брада лицето ми. Изведнъж ме налегна толкова непоносима вина, че хукнах към банята и повърнах в мивката.
По-късно същата вечер, сгушен в леглото, аз отново и отново препрочитах бележката на Рахим хан. Тя гласеше:
Амир джан,
Твоят разказ много ми хареса. Машалла, Аллах ти е дал рядка дарба. Сега си длъжен да я усъвършенстваш, защото човек, който пропилява даровете на Аллах, е магаре. Ти написа първия си разказ граматически правилно и с интересен стил. Но най-впечатляващото в него е, че съдържа и ирония. Може би ти дори не знаеш какво означава тази дума. Но някой ден ще научиш. Това е нещо, към което някои писатели се стремят през цялата си кариера, но така и не го постигат. А ти го постигна още от първия разказ.
Вратата ми винаги ще е отворена за теб, Амир джан. Ще прочета всяка история, която имаш да разкажеш. Браво.
Окрилен от бележката на Рахим хан, грабнах разказа и изтичах долу в преддверието, където Али и Хасан спяха на сламеник. Това бяха единствените случаи, при които им се позволяваше да спят в къщата — когато баба отсъстваше и Али трябваше да ме наглежда. Разтръсках Хасан и го попитах дали иска да чуе една история.