— Ще желаете ли лимонада? — попита жената.
— За мен не, благодаря — казах аз.
— А за сина ви?
— Моля?
— За красивия млад господин — каза тя и се усмихна на Сухраб.
— О. Да, благодаря.
Седнахме на черното кожено канапе срещу бюрото й, до американското знаме. Сухраб взе някакво списание от стъклената масичка. Запрелиства го, но всъщност не гледаше снимките.
— Какво? — попита той по някое време.
— Моля?
— Усмихваш се.
— Мислех си за теб — казах аз.
Той се усмихна нервно. Взе друго списание и го прелисти до края за по-малко от трийсет секунди.
— Не бой се — казах аз и докоснах ръката му. — Тези хора са дружелюбни. Отпусни се.
Бих могъл да кажа същото и на себе си. Непрекъснато се въртях, разпусках и пак стягах връзките на обувките си. Секретарката сложи на масичката висока чаша лимонада с лед.
— Заповядай.
Сухраб се усмихна плахо.
— Thank you very much.
Прозвуча малко неясно, но както ми бе признал, той знаеше на английски само два израза: „много благодаря“ и „приятен ден“.
— Моля — разсмя се жената и тръгна обратно към бюрото, потраквайки с високите токчета.
— Have a nice day — рече Сухраб.
Реймънд Андрюс беше нисък мъж с малки ръце, идеално поддържани нокти и халка на безименния пръст. Ръкува се отривисто с мен; имах чувството, че съм стиснал врабче. Но тези крехки ръце държат съдбата ни, помислих си аз, докато сядахме срещу бюрото му. На стената зад Андрюс висеше плакат на мюзикъла „Клетниците“, а до него топографска карта на САЩ. На прозореца имаше саксия с декоративни доматчета.
— Цигара? — попита той с плътен баритон, малко странен за дребната му фигура.
— Не, благодаря — казах аз.
Тревожеше ме, че Андрюс почти не погледна Сухраб. Не гледаше и мен, докато говореше. Той отвори едно чекмедже, извади наченат пакет цигари и запали. От същото чекмедже измъкна и шишенце с крем. Гледаше доматчетата и мажеше крем по ръцете си, а цигарата висеше в ъгълчето на устните му. После затвори чекмеджето, опря лакти върху бюрото и бавно издиша.
— Е — каза той, присвивайки сивите си очи от дима, — разкажете ми историята си.
Чувствах се като Жан Валжан, седнал срещу Жавер. Напомних си, че сега съм на американска територия, че този човек е на моя страна, че му плащат, за да помага на хора като мен.
— Искам да осиновя това момче и да го отведа със себе си в Щатите — казах аз.
— Разкажете ми историята си — повтори Андрюс. Малко пепел бе паднала върху грижливо подреденото бюро и той я избута с пръст в кошчето.
Разказах му версията, която бях съчинил след разговора със Сорая. Отишъл съм в Афганистан да намеря сина на моя брат. Открил съм момчето в ужасни условия. Платил съм на директора на сиропиталището, за да го взема. После съм го довел в Пакистан.
— Значи сте чичо на момчето?
— Да.
Той погледна часовника си. Посегна и завъртя саксията върху перваза.
— Някой може ли да го потвърди?
— Да, но не знам къде е сега.
Андрюс се обърна към мен и кимна. Помъчих се да разгадая изражението му, но не успях. Питах се дали тези малки ръце някога са опитвали да държат карти за покер.
— Предполагам, че телта в челюстите ви не е последен писък на модата — каза той.
Тогава разбрах, че сме загазили. Казах му, че са ме ограбили и пребили в Пешавар.
— Разбира се — кимна той. Изкашля се. — Мюсюлманин ли сте?
— Да.
— Практикуващ?
— Да.
Всъщност не помнех кога за последен път съм свеждал чело за молитва. После се сетих: в деня, когато доктор Амани съобщи на баба прогнозата си. Тогава коленичих на молитвеното килимче, но си припомних само откъслеци от училищните молитви.
— Това донякъде е в полза на молбата ви, но не много — каза той и приглади безупречно сресаната си тъмноруса коса.
— Какво искате да кажете? — попитах аз.
Посегнах към ръката на Сухраб и преплетох пръсти с неговите. Момчето смутено гледаше ту мен, ту Андрюс.