— Това е дълъг отговор и съм сигурен, че в крайна сметка ще стигнем до него. Искате ли първо да започнем с краткия?
— Мисля, че да — казах аз.
Андрюс изгаси цигарата и подви устни.
— Откажете се.
— Моля?
— Откажете се от молбата за осиновяване. Това е моят съвет.
— Ще го имам предвид — казах аз. — А сега ще ми обясните ли защо?
— Значи искате дългия отговор — каза безстрастно той, без изобщо да се засегне от резкия ми тон. Събра длани, сякаш бе коленичил пред Дева Мария. — Да допуснем, че разказът ви отговаря на истината, макар да се обзалагам, че или сте го измислили, или пропускате нещо. Не че това ме засяга. Вие сте тук, момчето е тук, другото няма значение. И все пак пред вашата молба има сериозни препятствия, включително факта, че детето не е сирак…
— Напротив, сирак е.
— Не и според закона.
— Родителите му бяха екзекутирани на улицата. Съседите са видели — казах аз и неволно се зарадвах, че говорим на английски.
— Имате ли смъртни актове?
— Смъртни актове? Говорим за Афганистан. Там повечето хора нямат и акт за раждане.
Лъскавите му очи дори не мигнаха.
— Не аз пиша законите, сър. Независимо от възмущението си, трябва да докажете, че родителите са починали. Момчето трябва официално да бъде обявено за сирак.
— Но…
— Поискахте дългия отговор и аз ви го давам. Следващият проблем е, че ще ви трябва съдействие от родината на момчето. Това е трудно дори при най-добри обстоятелства, а както сам казахте, говорим за Афганистан. В Кабул няма американско посолство. Това извънредно много усложнява нещата. Прави ги почти невъзможни.
— Значи казвате да го изхвърля обратно на улицата?
— Не съм казал това.
— Той е жертва на сексуално насилие — казах аз.
Спомних си звънчетата по глезените на Сухраб, грима по очите му.
— Много съжалявам — изрекоха устните на Андрюс. Но ме гледаше тъй, сякаш си говорехме за времето. — Това обаче няма да накара имиграционната служба да издаде на момчето виза.
— Какво ми казвате?
— Казвам ви, че ако искате да помогнете, можете да пратите пари на някоя международна организация. Да идете доброволец в бежански лагер. Но в момента категорично съветваме американските граждани да избягват осиновяване на деца от Афганистан.
Изправих се.
— Да вървим, Сухраб — казах аз на фарси.
Сухраб пристъпи до мен и облегна глава на бедрото ми. Спомних си снимката — на нея двамата с Хасан стояха по същия начин.
— Може ли да ви попитам нещо, мистър Андрюс?
— Да.
— Имате ли деца?
Той мигна за пръв път.
— Е, имате ли? Въпросът е лесен.
Той мълчеше.
— Така си и мислех — казах аз и хванах Сухраб за ръката. — Би трябвало да настанят зад това бюро човек, който знае какво е да искаш дете.
Завъртях се. Сухраб ме последва.
— Може ли и аз да попитам нещо? — обади се Андрюс зад гърба ми.
— Питайте.
— Обещахте ли на това дете да го вземете със себе си?
— И какво, ако съм обещал?
Той поклати глава.
— Опасно нещо са обещанията пред деца. — Въздъхна, пак отвори чекмеджето и се разрови из документите вътре. — Смятате ли да продължите?
— Да, смятам да продължа.
Андрюс извади визитна картичка.
— Тогава ви съветвам да си намерите добър адвокат по въпросите на имиграцията. Омар Фейсал работи тук, в Исламабад. Кажете, че аз ви пращам.
Взех картичката и промърморих:
— Благодаря.
— Успех — каза той.
На излизане се озърнах през рамо. Андрюс стоеше сред правоъгълник от слънчева светлина и разсеяно гледаше през прозореца, а ръцете му извъртаха саксията към слънцето и нежно галеха доматените стъбла.
— Всичко хубаво — каза секретарката, докато минавахме край бюрото й.
— Вашият шеф не е много любезен — подхвърлих аз. Очаквах я да вдигне очи към тавана или да кимне в смисъл „Знам, всички го казват“. Но вместо това тя сниши глас.
— Горкият Рей. Не е същият, откакто дъщеря му почина.
Вдигнах вежди.
— Самоуби се — прошепна жената.
На връщане към хотела Сухраб бе притиснал лице до прозореца на таксито и гледаше прелитащите край нас дървета и сгради. Мъгливото петънце от дъха му по стъклото нарастваше, свиваше се и пак растеше. Чаках да ме попита за срещата, но той мълчеше.
Зад затворената врата на банята течеше вода. Откакто пристигнахме в хотела, Сухраб се къпеше всяка вечер преди лягане. В Кабул топлата вода беше рядък лукс, също като бащите. Сега Сухраб оставаше във ваната почти по цял час — лежеше в сапунената вода и се търкаше. Седнал на ръба на леглото, аз набрах номера на Сорая. Озърнах се към тънката ивица светлина под вратата на банята. Чувстваш ли се вече чист, Сухраб?