— Хммм.
— Какви са възможностите, Омар?
— Ще бъда откровен. Нямаш голям избор.
— Добре де, за бога, какво да правя?
Омар въздъхна и потупа с писалката по брадичката си.
— Все пак можеш да напишеш молба да го признаят за сирак и да се надяваш на шанса. Можеш да извършиш независимо осиновяване. Това означава, че през следващите две години ще трябва да живееш от време на време със Сухраб тук, в Пакистан. Можеш да подадеш от негово име молба за политическо убежище. Това е дълъг процес и ще трябва да докажеш, че е преследван по политически причини. Можеш да поискаш хуманитарна виза. Това е в правомощията на главния прокурор и не става лесно. — Той помълча. — Има още един вариант, навярно най-добрият.
Аз се приведох напред.
— Можеш да го настаниш в тукашен приют, после да предприемеш постъпки да бъде признат за сирак. Започваш с формуляр I–600 и молба да проучат семейството ти, докато той е на сигурно място.
— Какво означава всичко това?
— Извинявай, I–600 е формалност на имиграционните служби — обясни Омар. — Семейството ти ще бъде проучено от агенцията за осиновяване, която избереш. Нали разбираш, да видят дали не сте смахнати или нещо подобно.
— Не искам да го правя — казах аз и пак се озърнах към Сухраб. — Обещах му да не го пращам в приют.
— Както казах, това навярно е най-добрият ти шанс.
Поговорихме още малко. После го изпратих до колата му — стар фолксваген. Слънцето вече залязваше над Исламабад, обагряйки с огнени петна небосвода на запад. Гледах как колата се люшка под тежестта на Омар, който се опитваше да се настани зад волана. Той свали страничното стъкло.
— Амир.
— Да.
— Още одеве исках да ти го кажа. Мисля, че постъпваш страхотно.
Той размаха ръка и потегли. Аз стоях пред хотела, махах му и ми се искаше Сорая да е до мен.
Когато се върнах в стаята, Сухраб бе изключил телевизора. Седнах на ръба на леглото и го помолих да дойде при мен.
— Господин Фейсал смята, че има начин да те взема в Америка — казах аз.
Сухраб се усмихна едва-едва — за пръв път от много дни насам.
— Тъй ли? Кога заминаваме?
— Там е цялата работа. Може да отнеме доста време. Но той каза, че е възможно и ще ни помогне.
Сложих длан на врата му. Откъм улицата долиташе призивът за молитва.
— Кога заминаваме? — повтори Сухраб.
— Не знам. Няма да е скоро.
Сухраб сви рамене и пак се усмихна, този път по-широко.
— Нищо. Мога да чакам. То е като киселите ябълки.
— Кисели ябълки ли?
— Когато бях много малък, веднъж се качих на дървото и ядох зелени, кисели ябълки. Коремът ми се поду и стана твърд като барабан. Много болеше. Мама ми каза, че ако бях изчакал ябълките да узреят, нямаше да се разболея. И сега, когато много искам нещо, винаги си спомням какво каза тя.
— Кисели ябълки — повторих аз. — Машалла, ти си най-умното момче, което познавам, Сухраб джан.
Ушите му пламнаха.
— Ще ме заведеш ли на червения мост? — попита той. — Онзи с мъглата.
— Непременно — казах аз. — Непременно.
— И ще караме по онези улици, където виждаш само небето и предния капак на колата?
— Ще ги обиколим една по една — обещах аз.
Примигах. В очите ми пареха сълзи.
— Английският труден ли е за учене?
— Според мен след една година ще го говориш не по-зле от фарси.
— Наистина ли?
— Да. — Сложих пръст под брадичката му и вдигнах лицето му към моето. — Но има и още нещо, Сухраб.
— Какво?
— Ами… господин Фейсал смята, че ще е от голяма полза, ако те помолим и се съгласиш да останеш известно време в дом за деца.
— Дом за деца? — Усмивката му изчезна. — Искаш да кажеш приют?
— Само за малко.
— Не — каза той. — Не, моля те.
— Сухраб, ще бъде само за малко. Вярвай ми.
— Ти обеща никога да не ме пращаш на такова място, Амир ага.
Гласът му пресекваше, в очите му напираха сълзи. Чувствах се пълен негодник.
— Това е различно. Ще бъде тук, в Исламабад, а не в Кабул. И аз ще те посещавам непрекъснато, докато успеем да те прехвърлим в Америка.
— Моля те! Моля те, недей! — изхълца той. — Страх ме е от онова място. Ще ме измъчват! Не искам да ходя там.
— Никой няма да ти стори зло. Никога вече.
— Винаги казват, че няма, но лъжат. Лъжат! Аллах, моля те!
Избърсах с палец сълзата, бликнала по бузата му.
— Кисели ябълки, помниш ли? — тихо казах аз. — То е като киселите ябълки.
— Не, не е. Не и онова място. О, Аллах. Моля те, недей!
Сухраб трепереше цял, по лицето му се смесваха сълзи и сополи.
— Шшшт — притеглих го по-близо до себе си, обгърнах с ръце треперещото му телце. — Шшшт. Всичко ще бъде наред. Ще си заминем заедно. Ще видиш, всичко ще бъде наред.