Задрямвам, а когато се събуждам, виждам през прозореца до дежурната стая слънцето да изгрява в млечнобялото небе. Полегатите му лъчи падат в стаята и хвърлят сянката ми към Сухраб. Той не е помръднал.
— Добре ще е да поспите — казва ми една сестра.
Не я познавам — сигурно е постъпила на смяна, докато дремех. Тя ме отвежда в друга чакалня, пред самия вход на интензивното отделение. Вътре няма жива душа. Жената ми дава възглавница и болнично одеяло. Благодаря й, после лягам на дивана с пластмасова тапицерия в ъгъла. Заспивам почти веднага.
Сънувам. Отново съм долу в салончето. Доктор Наваз влиза и аз ставам да го посрещна. Той сваля книжната маска, ръцете му изведнъж се оказват по-бели, отколкото ги помня, ноктите му са грижливо поддържани, косата му е сресана на път и виждам, че всъщност не е доктор Наваз, а Реймънд Андрюс. Дребният мъж със саксията от посолството. Андрюс накланя глава настрани. Присвива очи.
През деня болницата представляваше истински лабиринт от многолюдни ъгловати коридори с ослепително бели луминесцентни лампи. Опознах го добре. Научих, че бутонът за четвъртия етаж в асансьора на източното крило не свети, че вратата на мъжката тоалетна на същия етаж заяжда и трябва да я отваряш с рамо. Научих, че болничният живот има свой ритъм: трескавата активност точно преди сутрешната смяна, покоят и тишината на късните нощни часове, прекъсвани понякога от групички лекари и сестри, тичащи да съживят някого. Денем бдях над леглото на Сухраб, нощем обикалях болничните коридори, слушайки как подметките ми тракат по плочките, и се питах какво да кажа на Сухраб, когато се свести. Накрая отново се озовавах в интензивното, до пухтящата машина край леглото му, а отговорът на този въпрос така и не идваше.
След три дни в интензивното лекарите спряха машината за изкуствено дишане и прехвърлиха Сухраб на партера. Не видях как стана. Онази нощ се бях върнал в хотела да поспя и цяла нощ се мятах в леглото. На сутринта се мъчех да не поглеждам към банята. Сега тя беше чиста, някой бе избърсал кръвта от ваната и стените, на пода имаше ново килимче. Но не се удържах и седнах на хладния порцеланов ръб. Представих си как Сухраб пълни ваната с топла вода. Как се съблича. Как развинтва дръжката на самобръсначката, разделя двете метални пластини, вади ножчето и го хваща с палец и показалец. Представих си как се отпуска във водата и известно време лежи със затворени очи. Питах се каква ли е била последната му мисъл, преди да вдигне бръснарското ножче и да замахне.
Тъкмо излизах от фоайето на хотела, когато управителят господин Фейяз ме догони.
— Много ми е мъчно за вас — каза той, — но ви моля да напуснете моя хотел. Лошо е за бизнеса, много лошо.
Казах му, че разбирам, и се изнесох. Той не включи в сметката трите дни, които прекарах в болницата. Докато чаках такси пред хотела, аз си мислех за онова, което ми бе казал господин Фейяз през нощта, когато търсехме Сухраб: Едно ви е лошо на вас, афганците… малко сте неспокойни. Тогава му се изсмях, но сега ме обземаха съмнения. Наистина ли бях легнал да спя, след като съобщих на Сухраб новината, от която се боеше най-много?
В таксито попитах шофьора дали знае някоя персийска книжарница. Той каза, че имало една на два километра в южна посока. Спряхме там по пътя към болницата.
Новата стая на Сухраб имаше кремави стени, нащърбени тъмносиви корнизи и под от керамични плочки — може би някога бели на цвят. В съседното легло лежеше момче от Панджаб, за което по-късно узнах от сестрата, че си счупило крака, падайки от покрива на автобус в движение. Сега кракът му беше гипсиран и висеше във въздуха, поддържан с противотежести.
Леглото на Сухраб беше до прозореца и слънчевите лъчи, нахлуващи през правоъгълните стъкла, го огряваха наполовина. Край прозореца униформен пазач дъвчеше печени семки от диня — като самоубиец Сухраб се намираше под денонощно наблюдение. Така изисква правилникът, беше ми обяснил доктор Наваз. Когато ме видя, пазачът килна фуражката си и излезе от стаята.
Облечен в болнична пижама с къси ръкави, Сухраб лежеше по гръб с придърпано до брадичката одеяло и извърнато към стъклото лице. Отначало помислих, че спи, но когато приближих стол до леглото, клепките му трепнаха и се разтвориха. Той ме погледна, сетне извърна очи. Въпреки кръвопреливането беше ужасно блед, а на сгъвката на дясната му ръка имаше голяма морава синина.