Выбрать главу

Той потърка лепнещите си от сън очи и се протегна.

— Сега ли? Кое време е?

— Времето няма значение. Това е специален разказ. Сам го написах — прошепнах аз, като се надявах да не събудя Али. Лицето на Хасан светна.

— Тогава трябва да го чуя — каза той и бързо отметна завивката.

Прочетох му разказа в трапезарията до мраморната камина. Този път не се шегувах и не бягах от думите; това тук беше мое! В много отношения Хасан бе идеален слушател, напълно потопен в повествованието. Лицето му се променяше заедно с промяната на тона в разказа. Когато изчетох последното изречение, той безшумно плесна с ръце.

— Машалла, Амир ага. Браво!

Лицето му грееше.

— Хареса ли ти? — попитах аз, усещайки за втори път вкуса на положителния отзив. А колко сладък бе той!

— Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател — каза Хасан. — И хората по цял свят ще четат твоите разкази.

— Преувеличаваш, Хасан — отвърнах аз и усетих, че го обичам заради тия думи.

— Не. Ще бъдеш велик и знаменит — настоя той. Сетне помълча, сякаш се канеше да добави нещо. Обмисли думите си, изкашля се и плахо изрече: — Но ще ми позволиш ли да попитам нещо за разказа?

— Разбира се.

— Ами… — започна Хасан и млъкна.

— Казвай, Хасан — настоях аз и се усмихнах, макар че внезапно несигурният писател в душата ми взе да се чуди дали наистина иска да чуе каквото има за казване.

— Ами — повтори той… — ако ми разрешиш да попитам, защо онзи човек е убил жена си? Всъщност защо изобщо е трябвало да тъгува, за да пролива сълзи? Не е ли могъл просто да помирише лук?

Бях потресен. Тази подробност — тъй очевидна, че граничеше с глупостта — дори не ми бе хрумнала. Беззвучно размърдах устни. Сякаш съдбата ми бе отредила тази вечер да опозная една от основните цели на писането, иронията, и същевременно да попадна в един от нейните капани — дефектната фабула. И това ми го сочеше не някой друг, а Хасан. Хасан, който не умееше да чете и през целия си живот не бе написал нито една дума. Изведнъж някакъв студен и мрачен глас зашепна в ухото ми: Какво разбира тоя неграмотен хазарин? Той цял живот ще си остане готвач. Как смее да те критикува?

— Ами… — започнах аз.

Но така и не довърших изречението.

Защото ненадейно Афганистан се промени завинаги.

5

Раздаде се гръмотевичен тътен. Земята потрепери и чухме трясъка на стрелба.

— Тате! — извика Хасан.

Скочихме и тичешком напуснахме трапезарията. Заварихме Али да куцука трескаво из преддверието.

— Тате! Какъв е тоя звук? — изпищя Хасан, протягайки ръце към Али.

Али ни прегърна. Блесна бяло сияние и за миг небето се превърна в сребро. Пак блесна и отново се раздадоха отсечените трясъци на престрелка.

— Стрелят по патици — каза Али с дрезгав глас. — Тръгнали са на лов за патици през нощта, разбирате ли? Не бойте се.

В далечината зави сирена. Някъде издрънча разбито стъкло, някой закрещя. Чух хората да излизат на улицата, стреснати от сън и навярно все още по пижами, с чорлави коси и подути очи. Хасан плачеше. Али го придърпа нежно към себе си, вкопчи се в него. По-късно щях да си повтарям, че не съм завиждал на Хасан. Ни най-малко.

Останахме прегърнати чак до ранните утринни часове. Престрелките и експлозиите бяха траяли по-малко от час, но ни изплашиха много, защото никога дотогава не бяхме чували стрелба по улиците. Все още не беше родено онова поколение афганистански деца, чиито уши нямаше да познават нищо друго, освен грохота на бомбите и престрелките. Сгушени един до друг в трапезарията и чакайки слънцето да изгрее, ние не подозирахме, че досегашният ни живот е свършил. Нашият живот. Може би все още не съвсем, но това бе началото на края. Краят, официалният край щеше да дойде първо през април 1978 г. с комунистическия преврат и после през декември 1979 г., когато руските танкове щяха да плъзнат по същите улици, където играехме ние с Хасан, носейки смърт на онзи Афганистан, който познавах, и бележейки началото на една предстояща кръвопролитна епоха.

Точно преди изгрев слънце колата на баба свърна по алеята. Вратата й се затръшна, после бързите му стъпки изтрополиха по стълбището. Той застана на прага и аз видях на лицето му нещо, което не разпознах веднага, защото го виждах за пръв път: страх.