— Можеш да им кажеш…
Хванах я за ръката.
— Няма нищо, Сорая джан. Няма нищо. Генерал сахиб е съвсем прав. Хората наистина ще питат.
— Амир… — започна тя.
— Няма нищо. — Обърнах се към генерала. — Разбираш ли, генерал сахиб, баща ми е спал с жената на своя слуга. Тя му родила син на име Хасан. Сега Хасан е мъртъв. Това момче, което спи на дивана, е син на Хасан. Мой племенник. Ето, това кажи на хората, когато питат.
Всички се бяха вторачили в мен.
— И още нещо, генерал сахиб — казах аз. — Вече никога не го наричай пред мен „хазарско момче“. Името му е Сухраб.
Остатъкът от вечерята мина в пълно мълчание.
Би било грешка да кажа, че Сухраб беше кротък. Кротостта е покой. Мир. Кротостта е като бутон, намаляващ силата на звука в мелодията на живота.
Тишината е бутон за изключване. Пълно изключване.
Тишината на Сухраб не бе като съзнателното мълчание на човек с убеждения, който се опитва да протестира чрез самото мълчание. Беше тишина на човек, потърсил убежище в най-тъмното кътче и прекъснал всякакви връзки със света.
Всъщност той не живееше с нас, а само заемаше място. И то съвсем малко. Понякога на пазара или в парка усещах, че хората почти не го забелязват, все едно не съществуваше. Случваше се да чета книга и когато вдигна глава, да открия, че Сухраб е влязъл в стаята и е седнал срещу мен, без да усетя. Крачеше така, сякаш се боеше да не остави следи. Или сякаш не смееше да раздвижи въздуха. През повечето време спеше.
Мълчанието му тежеше и на Сорая. По време на онзи телефонен разговор в Пакистан тя ми бе разказала колко неща е планирала за Сухраб. Плуване. Футбол. Боулинг. Сега минаваше край стаята на Сухраб и виждаше, че книгите лежат в панера неразгърнати, на стената няма отметки за ръст, пъзелът не е докоснат.
Сухраб си мълчеше, но не и светът. През един вторник миналия септември кулите близнаци рухнаха и светът мигновено се промени. Американското знаме изведнъж се появи навсякъде — по антените на такситата, лъкатушещи из натовареното движение, по реверите на хората в пешеходния поток по тротоарите, дори по смачканите каскети на уличните търговци, насядали под навесите на малките художествени галерии и магазинчета. Един ден минах край бездомната Идит, която всеки ден свири на акордеон на ъгъла на „Сътър“ и „Стоктън“, и зърнах лепенка с американския флаг върху калъфа на акордеона до краката й.
Скоро след атаките Америка бомбардира Афганистан.
Северният съюз нахлу и талибаните избягаха като плъхове в пещерите. Изведнъж хората по опашките в магазините почнаха да говорят за градовете на моето детство — Кандахар, Херат, Мазари-Шариф. Когато бях много малък, баба ни заведе с Хасан в Кундуз. Спомням си само как седяхме на сянка под една акация, редувахме се да пием от паница свеж сок от диня и се състезавахме кой ще изплюе семките по-далеч. Сега Дан Радър, Том Брокоу и хората, пиещи кафе с мляко в „Старбъкс“, говореха за битката за Кундуз, последната северна твърдина на талибаните. През онзи декември пущуни, таджики, узбеки и хазари се събраха в Бон и под бдителното око на ООН започнаха процеса, който може би някой ден щеше да сложи край на двайсетте години беди за техния уатан. Каракуленият калпак и зеленият чапан на Хамид Карзай станаха знаменити.
Сухраб мина през всичко това като сомнамбул. Аз и Сорая се включихме в афганистански проекти както от чувство за граждански дълг, така и за да запълним с нещо — каквото и да било — мълчанието в горната стая, мълчанието, което поглъщаше всичко като черна дупка. Не бях активист по характер, но когато един човек на име Кабир, бивш афганистански посланик в София, ми позвъни и попита дали искам да му помогна в проект за болница, веднага се съгласих. Малката болница се намираше близо до афганистанско-пакистанската граница и хирургичното й отделение бе лекувало афганистаски бежанци, пострадали от мини. Но сега беше затворена поради липса на средства. Аз станах председател на проекта, Сорая — моя заместничка. По цели дни седях в кабинета и пращах по цял свят имейли с молби за дарения, организирах мероприятия за събиране на помощи. И си казвах, че правилно съм постъпил, като доведох Сухраб.
В края на годината аз и Сорая седяхме на канапето с одеяло върху коленете и гледахме Дик Кларк по телевизията. Хората крещяха и се целуваха, когато кристалната топка падна, облаци конфети замъглиха екрана. В нашата къща новата година започна почти по същия начин, както свърши предишната. В мълчание.
И ето че преди четири дни, през един хладен дъждовен ден на март 2002 г., се случи малко вълшебство.