Заведох Сорая, хала Джамила и Сухраб на афганско събиране в Лейк Елизабет Парк във Фримонт. Предния месец генералът най-сетне бе призован за министерски пост в Афганистан и отлетя преди две седмици, като остави зад себе си сивия костюм и джобния часовник. Планът бе хала Джамила да иде при него след няколко месеца. Тя ужасно тъгуваше за него — и се тревожеше за здравето му, — затова настояхме известно време да поживее у нас.
Предният четвъртък, първият ден на пролетта, беше афганската Нова година — Саул-е-нау — и афганците от района на Залива бяха подготвили празници покрай целия Източен залив и на полуострова. Кабир, Сорая и аз имахме допълнителен повод за радост: нашата малка болница в Равалпинди бе отворила врати преди седмица — не хирургията, само детското отделение, но всички смятахме, че това е добро начало.
От няколко дни грееше слънце, но в неделя сутринта, докато се надигах от леглото, чух по стъклото да барабанят дъждовни капки. Афгански късмет, помислих си аз.
Пристигнахме около пладне и заварихме шепа хора да се крият под голям найлон, закрепен върху шест кола. Някой вече пържеше болани; струйки пара се вдигаха над чашите чай и котлето с ауш от карфиол. От нечий касетофон гърмеше стар запис на Ахмад Захир. Усмихнах се леко, докато четиримата тичахме през мократа трева — аз и Сорая начело, хала Джамила по средата и последен Сухраб с подскачаща зад гърба качулка на жълтото яке.
— На какво се смееш? — попита Сорая, прикривайки главата си с вестник.
— Можеш да прогониш афганците от Пагман, но не можеш да прогониш Пагман от афганците — казах аз.
Пъхнахме се под импровизираната шатра. Сорая и хала Джамила се отправиха към една дебела жена, която пържеше болани от спанак. Сухраб постоя под навеса, после пак излезе под дъжда с ръце в джобовете на дъждобрана. Косата му — вече кестенява и права като на Хасан — полепваше по главата. Спря до една кафеникава локва и се загледа в нея. Сякаш никой не забеляза. Никой не го повика на сухо. За щастие с времето въпросите за нашето осиновено — и явно ексцентрично — момче постепенно секнаха и това бе голямо облекчение, като се има предвид колко нетактични могат да бъдат понякога въпросите на афганците. Хората вече не питаха защо не говори. Защо не играе с другите деца. И което бе най-хубаво — престанаха да ни обсипват с прекомерното си съчувствие, да клатят бавно глави и да повтарят: „Горкото нямо дете.“ Интересът им се изчерпи. Сухраб бе станал част от картината като стар, избледнял тапет.
Ръкувах се с Кабир, дребен мъж с посребрена коса. Той ме запозна с десетина мъже — един от тях пенсиониран учител, друг инженер, трети бивш архитект, четвърти хирург, който сега продаваше хот-дог на количка в Харвард. Всички казаха, че са познавали баба в Кабул и говореха за него почтително. По един или друг начин той бе докоснал живота на всеки от тях. Казваха, че съм щастлив да бъда син на такъв велик човек.
Побъбрихме за тежката и може би неблагодарна задача, с която се наема Карзай, за предстоящата Лоя джирга и очакваното завръщане на краля в родината след двайсет и осем години изгнание. Спомних си онази нощ през 1973 г., когато братовчедът на Захир шах го свали от трона; спомних си стрелбата и сребърното зарево в небето. Тогава Али ни прегърна и каза да не се боим, просто някакви хора били тръгнали на лов за патици.
После някой подхвърли шега за Настрадин ходжа и всички се разсмяхме.
— Знаеш ли, баща ти беше и голям веселяк — каза Кабир.
— Тъй ли? — отвърнах с усмивка аз.
Спомних си как скоро след пристигането ни в Щатите баба взе да мърмори за американските мухи. Седеше в кухнята с палка в ръка и ги гледаше как прехвърчат от стена на стена, бръмчат ту тук, ту там, вечно устремени нанякъде.
— В тая страна дори и мухите все бързат — възмущаваше се той.
Колко се смях тогава. Усмихнах се и сега.
Към три следобед дъждът спря и над нас увисна белезникаво сиво небе, отрупано с тежки облаци. Из парка по-духна прохладен вятър. Започнаха да прииждат нови семейства. Афганистанци се поздравяваха, прегръщаха се, целуваха се, разменяха си храна. Някой запали барбекю и скоро усетих мирис на чесън и морг кебап. Звучаха песни на някакъв нов, непознат за мен певец, отекваше детски смях. Видях Сухраб, все още с жълтия дъждобран, да се подпира на една кофа за смет и да гледа към пустото игрище за бейзбол в другия край на парка.
Малко по-късно, докато разговарях с бившия хирург, който ми каза, че в осми клас бил съученик на баба, Сорая ме дръпна за ръкава.