— Амир! Хасан! — възкликна той и се хвърли насреща ни с разперени ръце. — Бяха блокирали всички пътища, а телефоните не работеха. Толкова се тревожех!
В крайна сметка не бяха стреляли по патици. Оказа се и че не е имало чак толкова много стрелба през онази нощ на 17 юли 1973 г. На другата сутрин Кабул се събуди, за да открие, че монархията е останала в миналото. Захир шах беше в Италия. В негово отсъствие братовчед му Дауд хан бе сложил край на четирийсетгодишното му владичество с безкръвен преврат.
Спомням си как на другата сутрин ние с Хасан клечахме пред бащиния ми кабинет, а баба и Рахим хан пиеха черен чай и слушаха по радиото последните новини за преврата.
— Амир ага? — прошепна Хасан.
— Кажи?
— Какво е република?
Свих рамене.
— Не знам.
По радиото на баба непрестанно повтаряха тази дума — „република“.
— Амир ага?
— Какво?
— Означава ли „република“, че ние с татко ще трябва да си идем?
— Не ми се вярва — отвърнах шепнешком аз.
Хасан се позамисли.
— Амир ага?
— Какво?
— Не искам да пропъдят оттук мен и татко.
Усмихнах се.
— Бас, магаре такова. Никой няма да ви пропъди.
— Амир ага?
— Какво?
— Искаш ли да се покатерим на нашето дърво?
Усмивката ми стана по-широка. Това бе още едно от достойнствата на Хасан. Винаги знаеше кога да каже точната дума — новините по радиото почваха да стават страшно отегчителни. Хасан отиде до къщурката да се приготви, а аз изтичах горе за книга. После минах през кухнята, натъпках джобовете си с кедрови ядки, изскочих навън и заварих Хасан да ме чака. Хукнахме през портата и поехме към хълма.
Отминахме последните къщи и затичахме през неравното голо поле в подножието на хълма, когато изведнъж върху гърба на Хасан се стовари камък. Завъртяхме се и сърцето ми изстина. Към нас идваха Асеф и двамата му приятели Уали и Камал.
Асеф беше син на един от приятелите на баща ми — Махмуд, пилот на пътнически самолет. Семейството му живееше през няколко улици южно от нашата къща в елегантен жилищен комплекс с висока ограда и палми. Всички хлапета от кабулския квартал Уазир Акбар хан познаваха Асеф и знаменития му бокс от стомана и бронз. По-щастливите само го бяха виждали отдалеч. Роден от майка германка и баща афганистанец, русият синеок Асеф стърчеше с една глава над другите деца. Заслужената му репутация на побойник се носеше пред него по улиците. Обкръжен от покорните си приятели, той крачеше из квартала като хан из владенията си заедно с раболепна свита. Думата му беше закон, а ако някой се нуждаеше от правна консултация, бронзовият бокс даваше отлични уроци. Веднъж го видях да използва бокса срещу едно хлапе от квартал Картех чар. Никога няма да забравя как сините очи на Асеф светнаха с налудничав блясък и как се усмихваше, как се усмихваше, докато налагаше горкото момче до припадък. Някои момчета от Уазир Акбар хан му бяха лепнали прякора Асеф Гошкор, тоест Асеф Ухоядеца. Разбира се, никой не дръзваше да му го каже в очите, за да не сподели участта на онова нещастно хлапе, станало причина за този прякор — беше се сбило с Асеф за едно хвърчило и накрая трябвало да вади ухото си от калната канавка. Едва много години по-късно научих английската дума за такива същества като Асеф — дума, за която не съществува точен превод на фарси: „социопат“.
От всички съседски момчета, които тормозеха Али, Асеф беше най-безмилостен. Всъщност точно от него тръгваха подигравките за Бабалу: Хей, Бабалу, кого изяде днес? А? Хайде, Бабалу, усмихни ни се! А в дните, когато се чувстваше особено вдъхновен, той допълнително разнообразяваше гаврите: Хей, Сплескан нос, кого изяде днес? Кажи ни, теснооко магаре!
Сега вървеше към нас с ръце на кръста и гуменките му вдигаха облачета прах.
— Добро утро, куни — провикна се Асеф и размаха ръка.
Куни — педераст — беше още една от любимите му обиди. Докато трите големи момчета наближаваха, Хасан се скри зад гърба ми. Те застанаха пред нас — три високи момчета, облечени с джинси и тениски. По-едър от всички останали, Асеф скръсти мускулестите си ръце и по устните му заигра свирепа усмивка. Не за пръв път ми мина мисълта, че Асеф не е с всичкия си. Помислих си също какъв късмет е, че съм син на баба — вероятно единствената причина Асеф да не се заяжда много с мен.
Той врътна брадичка към Хасан.
— Хей, ти, Сплескан нос. Как е Бабалу?
Вместо отговор Хасан се отдръпна още една крачка зад мен.
— Чухте ли новината, момчета? — попита Асеф, все тъй усмихнат. — Кралят си отиде. Прав му път. Да живее президентът! Баща ми познава Дауд хан, знаеш ли, Амир?