— И моят също — казах аз.
Всъщност нямах представа дали е така, или не.
— И моят също — изхленчи подигравателно Асеф.
Камал и Уали се разкискаха дружно. Искаше ми се баба да е тук.
— А пък миналата година Дауд хан обядва у нас — продължи Асеф. — Как ти се струва това, Амир?
Запитах се дали някой ще чуе виковете ни в този отдалечен пущинак. До къщата на баба имаше цял километър. Съжалявах, че не си останахме там.
— Знаеш ли какво ще кажа на Дауд хан, когато пак дойде у нас на обяд? — попита Асеф. — Ще си поговорим двамата като мард с мард — като мъж с мъж. И ще му кажа каквото казах и на майка ми. За Хитлер. Това се казва водач. Велик водач. Човек с поглед в бъдещето. Ще кажа на Дауд хан да не забравя, че ако бяха оставили Хитлер да довърши започнатото, светът днес щеше да е по-хубав.
— Баба казва, че Хитлер е бил луд, че е заповядал да избият милиони невинни хора — чух аз собствения си глас, преди да вдигна длан пред устата си.
Асеф се изсмя презрително.
— Също като майка ми, а тя поне би трябвало да бъде наясно, нали уж е германка. Но пък те искат да вярваш точно в това, нали? Не искат да знаеш истината.
Не знаех кои са тия „те“ и каква истина крият, а и не желаех да разбера. Искаше ми се да не си бях отварял устата. А още повече ми се искаше да видя как баба се изкачва по хълма към нас.
— Но трябва да четеш книги, дето не ги дават в училище — каза Асеф. — Аз ги четох. И очите ми се отвориха. Сега имам мечта и ще я споделя с нашия нов президент. Знаеш ли каква е?
Поклатих глава. Така или иначе, щеше да ми каже. Асеф винаги отговаряше на собствените си въпроси.
Сините му очи трепнаха и се насочиха към Хасан.
— Афганистан е земя на пущуните. Така е било и така ще бъде. Ние сме истинските афганистанци, чистите афганистанци, а не тоя изрод със сплескан нос. Неговият народ замърсява нашата родина. Те оскверняват нашата кръв. — Той театрално разпери ръце. — Афганистан за пущуните, казвам аз. Това е мечтата ми. — Асеф отново завъртя поглед към мен. Приличаше на човек, който се събужда от хубав сън. — За Хитлер е твърде късно. Но не и за нас. — Той бръкна за нещо в задния джоб на джинсите си. — Ще помоля президента да стори онова, за което на краля не му достигна сила. Да отърве Афганистан от всички мръсни хазари.
— Остави ни да си вървим, Асеф — помолих аз, изпитвайки отвращение към треперещия си глас. — Ние не ти досаждаме.
— О, досаждаш ми — каза Асеф. И аз видях със свито сърце какво е извадил от джоба си. Разбира се. Боксът от стомана и бронз искреше под слънчевите лъчи. — Много ми досаждаш. Дори повече, отколкото тоя хазарин. Как можеш да му говориш, да играеш с него, та дори да го оставяш да те докосва? — Гласът му бе натежал от погнуса. Уали и Камал кимаха и сумтяха одобрително. Асеф присви очи и тръсна глава. Когато заговори отново, гласът му бе също тъй озадачен, както и изражението. — Как можеш да го наричаш свой „приятел“?
Едва се удържах да не изтърся: Но той не е мой приятел! Той ми е слуга! Наистина ли мислех така? Не, разбира се. Не! Отнасях се към Хасан дружески, като към приятел, и дори нещо повече — като към брат. Но тогава защо никога не го включвах в игрите, когато приятелите на баба идваха на гости с децата си? Защо играех с Хасан само ако наоколо нямаше други хора?
Асеф надяна бокса. Хвърли ми леден поглед.
— Ти си част от проблема, Амир. Ако разни идиоти като теб и баща ти не приемаха тоя измет, досега да сме се отървали от тях. Просто всички щяха да идат да гният в Хазарджат, където им е мястото. Ти си позор за Афганистан.
Надникнах в безумните му очи и разбрах, че говори искрено. Наистина се канеше да ме пребие. Асеф вдигна юмрук и тръгна напред.
Нещо вихрено се раздвижи зад мен. С крайчеца на окото си зърнах как Хасан се наведе бързо и пак се изправи. Асеф стрелна поглед зад гърба ми и очите му се разшириха от изненада. Същото смайване се изписа по лицата на Камал и Уали, когато и те видяха какво става зад мен.
Обърнах се и видях пред носа си прашката на Хасан. Той бе изпънал широкия ластик до край. В чашката имаше камък колкото орех. Хасан се целеше право в лицето на Асеф. Ръката му трепереше от напрежение и по челото му избиваха капки пот.
— Моля те, ага, остави ни на мира — изрече безизразно той.
Беше нарекъл Асеф „ага“ и аз се зачудих за миг какво ли е да живееш с тъй дълбоко вкоренено чувство за собственото си място в йерархията.
Асеф заскърца със зъби.
— Прибери прашката, хазарско копеле.