Състезанието по бой с хвърчила беше стара зимна традиция в Афганистан. Започваше рано сутрин и приключваше чак когато в небето останеше да се рее само хвърчилото победител. Помня, че веднъж завърши след залез слънце. Хората се събираха по тротоарите и покривите да насърчават децата си с викове. Улиците се изпълваха с невръстни бойци, които подръпваха и тръскаха въженцата, взираха се в небето с присвити очи, опитвайки се да заемат удобна позиция за срязване на вражеския канап. Всеки участник имаше и помощник — в моя случай Хасан, — който държеше макарата и отпускаше канапа.
Веднъж едно мърляво индийско хлапе, чието семейство живееше отскоро в квартала, ни каза, че в родния му град боят с хвърчила имал строги правила и ограничения.
— Трябва да играеш в очертан терен и да стоиш под прав ъгъл към вятъра — заяви гордо момчето. — И не може да използваш алуминиева тел вместо канап.
Ние с Хасан се спогледахме. Избухнахме в смях. Индийското хлапе скоро щеше да разбере онова, което британците бяха научили в началото на века, а на руснаците им предстоеше да го проумеят към края на осемдесетте години — че афганистанците са независим народ. Те се прекланят пред обичаите, но ненавиждат правилата. Същото беше и в схватките с хвърчила. Правилата бяха прости: никакви правила. Пускай хвърчилото. Режи канапа на противника. Успех!
Само че това не бе всичко. Истинската веселба почваше, когато някое хвърчило останеше без канап. Тогава на сцената излизаха ловците на хвърчила — хлапетата, които хукваха след хвърчилото, понесено от вятъра над квартала, докато се завърти безконтролно и падне в някоя нива, в нечий двор, върху дърво или покрив. Гонитбата ставаше страшно свирепа; орди от ловци изпълваха улиците, блъскаха се кой да мине по-напред като ония хора в Испания, за които веднъж бях чел, че бягали пред биковете. Веднъж едно съседско момче се изкатери на висок бор, за да свали от него хвърчило. Клонът се строши под тежестта му и то падна от десет метра височина. Счупи си гръбнака и остана сакато за цял живот. Но падна с хвърчилото в ръце. А когато един ловец докопа хвърчило, никой не може да му го отнеме. Това не беше правило, а обичай.
Най-жадуваната плячка за ловците беше последното свалено хвърчило в зимния турнир. То бе почетен трофей — нещо, което да сложиш над камината и да показваш на възхитените гости. Когато небето се разчистеше и останеха само последните две хвърчила, всеки ловец се подготвяше за шанса да грабне скъпоценната плячка. Заемаше позиция, откъдето смяташе, че би имал преднина. Напрегнатите мускули се приготвяха за върховното усилие. Всички извиваха шии нагоре. Присвиваха очи. Започваха ръкопашни схватки. А когато бъдеше прерязана връвта на последното хвърчило, наставаше истински ад.
През годините бях виждал много момчета да гонят хвърчила. Но Хасан беше ненадминат ловец. Като по магия стигаше на мястото, където щеше да падне хвърчилото, преди самото то да е долетяло там, сякаш го насочваше някакъв вътрешен компас.
Помня как през един навъсен зимен ден двамата с Хасан гонехме хвърчило. Търчах подир него през кварталите, прескачах канавки, лъкатушех по тесни улички. Макар и с една година по-малък, Хасан беше по-бърз и аз изоставах.
— Хасан! Чакай! — изкрещях задъхано аз.
Той се завъртя, махна с ръка и извика:
— Насам!
После се стрелна зад следващия ъгъл. Вдигнах очи и видях, че хвърчилото пада в обратната посока.
— Ще го изпуснем! Сбъркали сме посоката!
— Вярвай ми! — раздаде се гласът му някъде напред.
Стигнах до ъгъла и видях Хасан да тича с наведена глава и подгизнала от пот риза, без дори да поглежда към небето. Препънах се в един камък и паднах — бях не само по-бавен, но и по-тромав от Хасан; открай време завиждах на вродената му атлетичност. Когато с усилие се изправих на крака, го зърнах да изчезва зад следващия ъгъл. Закуцах след него, а в разранените ми колене сякаш се впиваха хиляди иглички.
Видях, че сме излезли на неравен черен път близо до училището „Истиклял“. От едната страна имаше поле, където през лятото растяха марули, а от другата — ред вишневи дървета. Заварих Хасан да седи под едно от дърветата и да дъвче сушени черници.
— Какво търсим тук? — изпъшках аз, усещайки, че ми призлява от изтощение.
Той се усмихна.
— Седни до мен Амир ага.