Баба ми разказваше как веднъж срязал четиринайсет хвърчила за един ден. Аз се усмихвах, кимах, смеех се точно където трябва, но не чувах почти нито дума. Сега имах мисия. И нямаше да подведа баба. Не и този път.
През нощта преди турнира наваля дебел сняг. Ние с Хасан седяхме на топло и играехме панджпар, а разлюлените от вятъра клони трополяха по прозореца. През деня бях помолил Али да ни направи курси, което представляваше електрическа печка под ниска масичка, покрита с дебело одеяло. Около масичката той подреди толкова много дюшеци и възглавници, че поне двайсет души можеха да насядат и да си пъхнат краката отдолу. Двамата с Хасан често прекарвахме зимните дни под това курси, увлечени в игра на шах или на карти — най-вече панджпар.
Избих десетката каро на Хасан, после му пробутах две валета и шестица. В съседния кабинет баба и Рахим хан обсъждаха делови въпроси с още двама мъже — единият беше бащата на Асеф. През стената чувах как по радиото предават новини.
Хасан изкара шестицата и взе валетата. По радиото Дауд хан съобщаваше нещо за чуждестранни инвестиции.
— Той казва, че някой ден в Кабул ще имаме телевизия — подхвърлих аз.
— Кой?
— Дауд хан, глупчо. Президентът.
Хасан се изкиска.
— Чувал съм, че в Иран вече имат — каза той.
Аз въздъхнах.
— Тези иранци…
За мнозина хазари Иран представляваше нещо като обетована земя — навярно защото също като тях повечето иранци бяха мюсюлмани шиити. Но помнех какво бе казал миналото лято моят учител за иранците: че са усмихнати сладкодумци, които те тупат с едната ръка по гърба, а с другата ти изпразват джоба. Споделих това с баба, а той отвърна, че моят учител е един от онези завистливи афганистанци — завистливи, защото Иран е изгряващата сила в Азия, а повечето хора по света не могат дори да открият Афганистан на картата.
— Болезнено е да говорим така — добави той и сви рамене. — Но по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи.
— Някой ден ще ти купя — казах аз.
Лицето на Хасан грейна.
— Телевизор? Наистина ли?
— Разбира се. И то не черно-бял. Дотогава сигурно вече ще сме големи, но ще купя два. Един за теб и един за мен.
— Ще сложа моя на масата, където си държа рисунките — каза Хасан.
Тия думи малко ме натъжиха. Стана ми мъчно, като си помислих кой е Хасан и къде живее. И най-вече от примирението му с факта, че също като баща си ще остарее в кирпичената къщурка на двора. Изтеглих последната карта и му подадох две дами и десетка.
Хасан взе дамите.
— Знаеш ли, мисля, че утре ще накараш баща ти да се гордее с теб.
— Мислиш ли?
— Иншалла.
— Иншалла — повторих аз, макар че от моите устни думите „ако е рекъл Аллах“ не звучаха толкова искрено. Това бе една от неприятните черти на Хасан. Беше тъй дяволски чист, че около него винаги се чувствах като лицемер.
Избих попа му и хвърлих последната си карта, асо пика. Той трябваше да я вземе. Бях спечелил, но докато разбърквах картите за нова игра, не можех да се отърва от подозрението, че Хасан ме е оставил да спечеля.
— Амир ага?
— Какво?
— Знаеш ли… харесвам си къщата. — Той винаги четеше мислите ми. — Тя е моят дом.
— Както кажеш — отвърнах аз. — Приготви се да загубиш отново.
7
На другата сутрин, докато вареше черен чай за закуска, Хасан ми разказа какво е сънувал.