— Бяхме при езерото Гарка — ти, аз, татко, ага сахиб, Рахим хан и още хиляди хора. Денят беше топъл и слънчев, а езерото гладко като стъкло. Но никой не плуваше, защото се говореше, че в езерото е дошло чудовище. Спотайвало се на дъното и чакало.
Той ми наля чаша чай, сложи захар и духна отгоре няколко пъти. Постави я пред мен.
— Всички се страхуваха да влязат във водата, Амир ага, но ти изведнъж си събу обувките, съблече си ризата и каза: „Няма никакво чудовище. Ще ви покажа.“ И преди да те спрат, скочи в езерото и заплува навътре. Аз те последвах и скоро плувахме един до друг.
— Но ти не можеш да плуваш.
Хасан се разсмя.
— Насън човек може всичко, Амир ага. Както и да е, хората се развикаха: „Излизайте! Излизайте!“, но ние продължавахме да плуваме в студената вода. Добрахме се до средата на езерото и спряхме. Обърнахме се да помахаме на хората по брега. Те изглеждаха дребни като мравки, но ги чухме как ръкопляскат. Вече бяха разбрали. Нямаше никакво чудовище, само вода. След това промениха името на езерото и го нарекоха „Езеро на Амир и Хасан, султани на Кабул“, а ние вземахме от хората пари, задето плуват в него.
— И какво означава сънят ти? — попитах аз.
Той ми намаза парче наан с мармалад и го сложи върху чиния.
— Не знам. Надявах се ти да ми го разтълкуваш.
— Най-обикновен глупав сън. В него не се случва нищо.
— Татко казва, че сънищата винаги означават нещо.
Отпих глътка чай.
— Тогава защо не попиташ него? Той е толкова умен — казах малко по-рязко, отколкото възнамерявах.
Не бях спал цяла нощ. Шията и гръбнакът ми бяха като навити пружини, очите ми пареха. И все пак разбирах, че съм постъпил зле с Хасан. Почти бях готов да се извиня, но размислих. Хасан разбираше, че просто съм нервен. Той винаги ме разбираше.
Чух как горе баба пусна водата в банята.
Улиците блестяха от чистия сняг, а небето беше необятно и синьо. Снегът бе застлал в бяло покривите и превиваше клоните на дребните черници, растящи покрай нашата улица. За една нощ беше запълнил всяка пукнатина и канавка. Присвих очи от ослепителната белота, докато двамата с Хасан излизахме през желязната порта. Али я затвори зад нас. Чух го как тихичко си мърмори молитва — той винаги се молеше, когато синът му напускаше къщата.
Никога не бях виждал толкова много хора на нашата улица. Децата мятаха снежни топки, препираха се, гонеха се, кискаха се. Приведени над макарите с канап, състезателите правеха последни приготовления. От съседните улици долитаха смях и възбудени гласове. Покривите вече бяха отрупани със зрители, настанени на градински столове, горещият чай вдигаше пара над термосите, а от касетофоните гърмеше музиката на Ахмад Захир. Изумително популярният Ахмад Захир преобрази афганистанската музика и възмути пуристите, като добави електрически китари и духови инструменти към традиционните барабани и хармоника; на сцената или на празненства той отхвърляше строгата, почти мрачна поза на по-старите певци и си позволяваше да се усмихва, докато пееше, понякога дори на жени. Завъртях поглед към нашия покрив и видях там баба и Рахим хан да пият чай, седнали на скамейка, и двамата с вълнени пуловери. Баба размаха ръка. Така и не разбрах дали маха на мен или на Хасан.
— Трябва да започваме — каза Хасан.
Беше с черни гумени ботуши, избелели кадифени панталони и яркозелен чапан върху дебелия пуловер. Слънчевите лъчи огряваха лицето му и се виждаше колко добре е заздравял розовият белег над устната му.
Изведнъж ме обзе желание да си тръгна. Да събера всичко и да си ида у дома. Какво си въобразявах? Защо се подлагах на всичко това, след като знаех какъв ще е резултатът? Баба беше на покрива и ме наблюдаваше. Усещах погледа му върху себе си като непоносима лятна жега. Провалът щеше да е пълен.
— Не знам дали си струва да пускам хвърчилото днес — казах аз.
— Денят е хубав — отвърна Хасан.
Завъртях се. Помъчих се да откъсна очи от покрива.
— Не знам. Може би трябва да се приберем.
Тогава той пристъпи към мен и съвсем тихо изрече нещо, което мъничко ме изплаши.
— Помни, Амир ага. Няма чудовище, а само чудесен ден.
Как можех да съм тъй прозрачен за него, докато аз самият най-често нямах представа какво се таи в главата му? Нали аз ходех на училище, аз знаех да чета и пиша. Аз бях умният. Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.
— Няма чудовище — повторих аз и с изненада открих, че ми поолеква.