Той се усмихна.
— Няма чудовище.
— Сигурен ли си?
Той затвори очи и кимна.
Погледнах хлапетата, които търчаха по улицата и се замеряха със снежни топки.
— Денят е хубав, нали?
— Да излитаме — каза той.
Тогава ми хрумна, че Хасан може да е измислил съня. Възможно ли бе? Не, реших аз. Хасан не беше толкова умен. Но измислен или не, нелепият сън прогони част от тревогата ми. Може би наистина трябваше да съблека ризата и да заплувам в езерото. Защо не?
— Да го направим — казах аз.
Лицето на Хасан грейна.
— Добре.
Той взе нашето хвърчило — червено с жълти ръбове и с автентичния подпис на Сайфо точно под мястото, където се кръстосваха летвичките. Близна си пръста и го вдигна нагоре, за да определи откъде духа вятърът, после затича в същата посока — в редките случаи, когато пускахме хвърчила през лятото, вдигахме с крака облаци прах, за да проверим вятъра. Макарата взе да се развърта в ръцете ми, докато Хасан не спря на около петнайсет метра от мен. Той вдигна хвърчилото над главата си като олимпийски шампион, показващ златния си медал. Подадох му уговорения сигнал, като дръпнах двукратно връвта, и Хасан метна хвърчилото.
Разкъсван между баба и моллите в училище, аз все още не бях наясно какво мисля за Аллах. Но когато на устните ми изплува стих от Корана, научен в час по религия, не се поколебах да го прошепна. След минута хвърчилото ми стремглаво се извиси в небето. Издаваше звук като книжна птица, размахваща криле. Хасан плесна с ръце, подсвирна и затича към мен. Подадох му макарата и той бързо я завъртя, за да опъне разхлабения канап.
Поне две дузини хвърчила вече висяха в небето като книжни акули, дебнещи плячка. След час броят им се удвои — червени, жълти и сини хвърчила се рееха и кръжаха из висините. Студеният вятър развяваше косата ми. Беше идеален за пускане на хвърчила, духаше точно колкото да дава подемна сила и да улеснява маневрите. До мен Хасан стискаше макарата с вече разкървавени ръце.
Скоро започна рязането и първите победени хвърчила се завъртяха на спирала. Сипеха се от небето като падащи звезди с пърхащи пъстри опашки и осейваха квартала с плячка за ловците. Чувах как момчетата крещят, тичайки по улиците. От един покрив някой описваше на висок глас схватката, пламнала през две улици от нашата.
Аз не спирах да поглеждам крадешком към баба, който седеше на покрива с Рахим хан. Питах се какво ли си мисли. Дали ме подкрепяше от сърце? Или една част от душата му се радваше, че ще загубя? Това беше лошото при пускането на хвърчила — умът ти започва да се рее заедно с тях.
Хвърчилата вече се сипеха над целия квартал, а моето още летеше. Продължавах да се озъртам към баба, който седеше, сгушен в дебелия си пуловер. Дали се учудваше, че съм издържал толкова дълго? Няма да изкараш още много, ако тъй често откъсваш очи от небето. Бързо обърнах поглед нагоре. Едно червено хвърчило наближаваше моето — бях го засякъл точно навреме. Сборичках се с него и накрая го победих, когато противникът загуби търпение и се опита да ме среже отдолу.
Ловците на хвърчила се завръщаха победоносно по улиците, вдигнали плячката над главите си. Показваха ги на родители и приятели. Но всички знаеха, че най-хубавото предстои тепърва. Най-ценната плячка все още летеше. Срязах едно яркожълто хвърчило с навита бяла опашка. Платих за това с още едно порязване на показалеца и по дланта ми бликна кръв. Дадох на Хасан да подържи канапа, изсмуках кръвта и избърсах пръст в джинсите си.
След още един час оцелелите хвърчила намаляха от около петдесет на десетина. Сред тях и моето. Бях се добрал до последната дузина. Знаех, че тази част от турнира ще продължи дълго, защото стигналите дотук бяха истински майстори — нямаше лесно да се поддадат на простички хитрини като любимия трик на Хасан с вдигането и спускането.
Към три следобед се зададоха разкъсани облаци и слънцето изчезна зад тях. Сенките почнаха да се удължават. Зрителите по покривите си сложиха шалове и дебели палта. Бяхме останали само пет-шест, а аз все още летях. Краката ме боляха, вратът ми беше вдървен. Но с всяко победено хвърчило надеждата растеше в душата ми, както снегът се трупа върху ограда — снежинка по снежинка.
Очите ми все се връщаха към синьото хвърчило, което сееше разгром от един час насам.
— Колко успя да отреже? — попитах аз.
— Преброих единайсет — каза Хасан.
— Знаеш ли чие може да е?
Хасан цъкна с език и вирна брадичка. Това бе типично негов жест, който означаваше, че няма представа. Синият боец сряза едно голямо пурпурно хвърчило и описа два широки кръга. Десет минути по-късно беше свалил още две, отпращайки по дирите им орди от ловци.