След още трийсет минути останаха само четири хвърчила. И моето продължаваше да лети. Имах чувството, че е почти невъзможно да допусна грешка, сякаш вятърът духаше само в моя полза. Никога не се бях чувствал тъй уверен, тъй окрилен от шанса. Беше опияняващо. Не смеех да се озърна към покрива. Не смеех да откъсна очи от небето. Трябваше да се съсредоточа, да играя хитро. Още петнайсет минути и онова, което сутринта изглеждаше като нелепа мечта, изведнъж се превърна в реалност. Останахме само аз и другият. Синьото хвърчило.
Напрежението във въздуха беше също тъй остро, както обтегнатият остъклен канап, който стисках с окървавени длани. Хората тропаха, ръкопляскаха, свиркаха, скандираха Бобореш! Бобореш! — „Срежи го! Срежи го!“ Питах се дали и гласът на баба е сред техните. Гърмеше музика. Мирисът на задушено манту и пържена пакора долиташе от покривите и отворените врати.
Но аз чувах — и си налагах да чувам — единствено бученето на кръвта в ушите ми. Виждах само синьото хвърчило. Усещах само мириса на победа. Спасение. Изкупление. Ако баба грешеше и все пак имаше Аллах, както казваха в училище, то Той щеше да ми дари победа. Не знаех за какво играе другият, може би просто за правото да се хвали. Но това бе единственият ми шанс да стана човек, когото виждат, а не просто гледат, когото чуват, а не просто слушат. Ако имаше Аллах, то Той щеше да насочи ветровете, да ги накара да духат за мен, та с едно дръпване на канапа да срежа всичките си терзания и болки. Бях изтърпял толкова много, бях стигнал тъй далеч. И изведнъж надеждата с лекота се превърна в увереност. Щях да победя. Въпросът бе само кога.
Оказа се по-скоро, отколкото предполагах. Един порив на вятъра вдигна хвърчилото ми и аз използвах предимството. Отпуснах канапа, издигнах се. Извъртях своето хвърчило върху синьото. Задържах тази позиция. Синьото хвърчило усети, че е в беда. Опита се да се измъкне с отчаяни маневри, но аз не го пусках. Виковете „Срежи го! Срежи го!“ ставаха все по-силни, както някога римляните са крещели на гладиаторите „Убий го! Убий го!“.
— Почти успя, Амир ага! Почти успя! — задъхваше се Хасан.
И тогава мигът дойде. Затворих очи и отпуснах канапа. Повлечен от вятъра, той отново сряза пръстите ми. А после… Разбрах го и без да чувам рева на тълпата. И без да гледам. Хасан крещеше и ме прегръщаше през врата.
— Браво! Браво, Амир ага!
Отворих очи и видях как синьото хвърчило се премята бясно като колело, изхвърчало от летящ автомобил. Примигах, опитах се да кажа нещо. Не можех да проговоря. Изведнъж се озовах горе в небето и се видях отвисоко. Дребно момче, малко бледо и нисичко за своите дванайсет години. Имаше тесни рамене и тъмни кръгове под светлокафявите очи. Вятърът развяваше кестенявата му коса. То погледна нагоре към мен и двамата си разменихме усмивки.
После закрещях и всичко придоби цвят и звук, всичко бе живо и прекрасно. Ние с Хасан подскачахме, смеехме се и плачехме едновременно.
— Ти спечели, Амир ага! Ти спечели!
— Ние спечелихме! Ние спечелихме! — Само това успях да кажа.
Не можех да повярвам, че се е случило. След миг щях да примигна и да се събудя от този прекрасен сън, да стана от леглото, да сляза в кухнята на закуска без друг събеседник освен Хасан. Да се облека. Да изчакам баба. Да се откажа от състезанието. Да се върна към предишния си живот. И тогава видях баба върху нашия покрив. Той стоеше на ръба и размахваше юмруци във въздуха. Ревеше и ръкопляскаше. И това бе най-великият момент от досегашните ми дванайсет години живот — да видя как на онзи покрив баба най-сетне се гордее с мен.
Но ето че той направи и още нещо — настоятелно размаха ръце. Изведнъж разбрах.
— Хасан, ние…
— Знам — каза той и престана да ме прегръща. — Иншалла, ще празнуваме по-късно. Сега ще хвана за теб онова синьо хвърчило.
Захвърли макарата и побягна, а краят на зеления му чапан се влачеше по снега зад него.
— Хасан! — извиках аз. — Върни се с него!
Той вече завиваше зад ъгъла, разхвърляйки снега с гумените ботуши. Спря, обърна се. Събра шепи около устата си.
— За теб и хиляда пъти!
После се усмихна с онази негова несравнима усмивка и изчезна зад ъгъла. Чак след двайсет и шест години пак го видях да се усмихва тъй безметежно — на една избеляла полароидна снимка.
Започнах да си прибирам хвърчилото, а хората заприиждаха да ме поздравят. Ръкувах се с тях, благодарях им. По-малките хлапета ме гледаха с почтителен блясък в очите; аз бях герой. Ръце ме тупаха по гърба, рошеха косата ми. Дърпах канапа и отвръщах на всяка усмивка, но мислите ми бяха със синьото хвърчило.