Най-сетне държах моето. Намотах струпания край нозете ми канап на макарата, ръкувах се с още няколко души и изтичах към къщи. Когато стигнах портата от ковано желязо, Али ме чакаше от другата страна. Той протегна ръка през решетките.
— Поздравления.
Подадох му хвърчилото и макарата, после се здрависахме.
— Ташакор, Али джан.
— Молех се за теб през цялото време.
— Тогава продължавай да се молиш. Още не сме приключили.
Изтичах обратно на улицата. Не попитах Али за баба. Все още не исках да го видя. Вече бях планирал всичко. Щях да вляза победоносно, като герой, стиснал най-скъпия трофей в окървавените си ръце. Той щеше да извърне глава, да срещне погледа ми. Като в срещата на Рустам и Сухраб. Драматичен миг на мълчание. После старият воин тръгва към младия, прегръща го, признава неговата доблест. Оправдание. Спасение. Изкупление. А след това? Е… след това мир и щастие. Какво друго?
Улиците на Уазир Акбар хан бяха номерирани и се пресичаха под прав ъгъл като решетка. По онова време кварталът бе нов, все още се строеше и на всяка улица имаше много празни парцели или недостроени сгради между готовите вече комплекси, оградени с двуметрови зидове. Тичах напред-назад по всяка улица и се оглеждах за Хасан. Навсякъде хората делово сгъваха столове, прибираха храна и съдове след дългия празничен ден. Някои, все още насядали но покривите, ме поздравяваха с викове.
На четири улици южно от нашата зърнах Омар, син на един инженер, който беше приятел на баба. Двамата с брат му ритаха топка на моравата пред дома си. Омар беше свястно момче. В четвърти клас учихме заедно и веднъж тон ми подари автоматична писалка — от онези, дето се зареждат с пълнител.
— Чух, че си спечелил, Амир — каза той. — Поздравления.
— Благодаря. Виждал ли си Хасан?
— Твоят хазарин ли?
Кимнах.
Омар подаде топката на брат си.
— Чух, че бил голям ловец на хвърчила. — Брат му върна топката. Омар я пое и я подхвърли във въздуха. — Макар че винаги съм се чудил как успява. Така де, как изобщо вижда нещо с тия тесни очички?
Брат му се изсмя отривисто и поиска топката. Омар не му обърна внимание.
— Виждал ли си го?
Омар посочи с палец през рамо на югозапад.
— Преди доста време го видях да тича към пазара.
— Благодаря — казах аз и побягнах.
Когато стигнах пазара, слънцето вече залязваше зад хълмовете и здрачът обагряше небето в розово и пурпурно. На няколко пресечки от мен моллата на близката джамия гръмогласно напяваше азан — призив към правоверните да разпънат килимчетата и да склонят глави в молитва, обърнати към Мека. Хасан не пропускаше нито една от петте дневни молитви. Дори когато играехме навън, той се извиняваше, вадеше вода от кладенеца на двора, измиваше се и изчезваше в къщурката. Няколко минути по-късно излизаше усмихнат и ме заварваше седнал до стената или покатерен на някое дърво. Тази вечер обаче щеше да пропусне молитвата заради мен.
Пазарът бързо опустяваше, търговците привършваха пазарлъците за деня. Изтичах по замръзналата кал между редиците прилепени една до друга сергии, където можеше да си купиш от един продавач току-що убит фазан, а от съседа му — калкулатор. Проправих си път през оредяващата тълпа от сакати дрипави просяци, търговци с навити килими на рамо, продавачи на платове и касапи, затварящи дюкяните си. От Хасан нямаше и помен.
Спрях до една сергия за сушени плодове и описах Хасан на стария търговец, който товареше върху мулето си щайги с кедрови ядки и стафиди. На главата си носеше сиво-синкав тюрбан.
Човекът спря работата и задълго се вгледа в мен, преди да отговори.
— Може и да съм го видял.
— Накъде отиде?
Той ме огледа от глава до пети.
— За какво му е на едно момче като теб да търси по това време някакъв си хазарин?
Възхитеният му поглед се спря върху коженото ми яке и дънките — каубойски панталони, както ги наричахме. В Афганистан беше признак на богатство да притежаваш нещо американско, особено ако не е втора ръка.
— Трябва да го намеря, ага.
— Какъв ти е той? — попита търговецът.
Не разбирах защо пита, но си напомних, че с нетърпение няма да го накарам да отговори по-бързо.
— Син е на нашия слуга — казах аз.
Старецът вдигна прошарените си вежди.
— Тъй ли? Щастлив хазарин, да има тъй грижовен господар. Баща му би трябвало да коленичи и да мете с мигли пода в нозете ти.