Хасан се наведе и сграбчи камък.
Асеф трепна. Понечи да отстъпи назад, но спря.
— Последен шанс, хазарино.
Вместо отговор Хасан отметна назад ръката с камъка.
— Както желаеш.
Асеф разкопча зимното си яке, свали го и без да бърза, го сгъна. Остави го до стената.
Отворих уста и почти извиках. Почти. Ако го бях направил, навярно целият ми бъдещ живот щеше да тръгне по друг начин. Но не извиках. Само гледах. Като вцепенен.
Асеф махна с ръка и другите две момчета се отдръпнаха настрани, оформяйки полукръг, за да хванат Хасан в клопка.
— Размислих — каза Асеф. — Ще ти оставя хвърчилото, хазарино. Ще го оставя, за да ти напомня винаги за онова, което се каня да направя.
После се хвърли напред. Хасан метна камъка. Той удари Асеф по челото. Асеф изрева, връхлетя срещу Хасан и го повали. Уали и Камал се втурнаха към тях.
Захапах юмрука си. Затворих очи.
Спомен:
Знаеш ли, че с Хасан сте бозали от една гръд? Знаеш ли, Амир ага? Казваше се Сакина. Беше красива синеока хазарка от Бамиян и ти пееше стари сватбени песни. Казват, че хората, откърмени от една гръд, са като братя. Знаеш ли?
Спомен:
„По рупия от всекиго, деца. Само по една рупия от всекиго и ще ви разтворя завесата на истината.“ Старецът седи до кирпичена стена. Незрящите му очи са като разтопено сребро, застинало в два дълбоки кратера. Подпрян на бастуна, ясновидецът прокарва съсухрена ръка по хлътналите си бузи. „Не искам много за истината, нали? Само по рупия от всекиго.“ Хасан пуска монета в съсухрената му длан. „В името на Аллах, всевиждащия и всемилосърдния“, прошепва старият ясновидец. Най-напред поема ръката на Хасан, върти в кръг по дланта му коравия си нокът, отново и отново. После пръстът бавно се вдига към лицето на Хасан и със сух, стържещ звук плъзва по извивката на бузите, по очертанията на ушите му. Мазолестите възглавнички на пръстите докосват очите на Хасан. Там ръката спира. Задържа се. Сянка минава по лицето на стареца. Ние с Хасан се споглеждаме. Старецът пак хваща ръката на Хасан и връща рупията в дланта му. Обръща се към мен. „Ами ти, млади приятелю?“ Отвъд стената кукурига петел. Старецът посяга към ръката ми и аз я отдръпвам.
Сън:
Изгубил съм се във виелица. Вятърът вие, хвърля жилещи снежни валма в очите ми. Залитам през танцуващата бяла пелена. Викам за помощ, но вятърът заглушава воплите ми. Падам и лежа на снега задъхан, изгубен сред белотата, а вятърът вие в ушите ми. Гледам как снегът заличава пресните ми стъпки. Сега съм призрак, мисля си аз, призрак без следи. Отново викам, а надеждата постепенно чезне като стъпките ми. Но този път чувам приглушен отговор. Закривам очите си с длан и намирам сили да седна. През стелещите се снежни завеси зървам неясно движение, пъстро петно. Пред мен изниква познат силует. Една ръка посяга напред. Виждам по дланта дълбоки успоредни резки, от които капе кръв и оставя петна по снега. Хващам ръката и внезапно снегът изчезва. Стоим сред ливада със светлозелена трева, а из небето над нас бавно прелитат пухкави бели облаци. Вдигам очи и виждам, че ясното небе е пълно с хвърчила — зелени, жълти, червени, оранжеви. Те искрят в следобедната светлина.
Алеята беше обсипана с купища камъни и боклуци. Протрити велосипедни гуми, бутилки с олющени етикети, скъсани списания и пожълтели вестници се валяха сред тухли и парчета цимент. До една стена лежеше килната чугунена печка със зееща дупка отстрани. Но сред боклука имаше две неща, от които не можех да откъсна очи. Едното бе синьото хвърчило, подпряно на стената близо до чугунената печка, другото — кадифените панталони на Хасан, захвърлени върху куп очукани тухли.
— Не знам — говореше Уали. — Баща ми каза, че е грях.
Изглеждаше неуверен, възбуден и уплашен. Хасан лежеше по корем, прикован към земята. Камал и Уали извиваха китките му назад и ги притискаха към гърба. Асеф стоеше над тях, стъпил с ботуш върху врата на Хасан.
— Баща ти няма да узнае — каза Асеф. — А и няма нищо грешно в това да дадеш урок на едно непокорно магаре.
— Не знам — промърмори Уали.
— Както искаш. — Асеф се обърна към Камал. — Ами ти?
— Аз… такова…
— Та той е просто някакъв си хазарин — каза Асеф.
Но Камал упорито зяпаше настрани.
— Добре — отсече Асеф. — От вас, слабаци, искам само да го държите. Ще се справите ли?
Уали и Камал кимнаха. Стори ми се, че изпитват облекчение.
Асеф коленичи зад Хасан, хвана го за хълбоците му и повдигна голия му задник. С една ръка разкопча колана си. Дръпна ципа на панталоните. Смъкна гащетата си. Намести се зад Хасан. Той не се бореше. Дори не хленчеше. Леко изви глава и аз зърнах лицето му. Видях примирението, изписано по него. И преди бях виждал този поглед. Погледът на агнето.