Утре е десетият ден на Зу-л-хадж, последният месец от мюсюлманския календар и първият от трите дни на Ид-ал-адха или Ид-е-курбан, както афганистанистанците наричат празника на жертвоприношението — ден, в който отбелязваме как пророк Ибрахим едва не принесъл в жертва на Аллах собствения си син. Тази година баба лично избра овца за курбана — сивкаво бяла с черни уши.
Всички стоим в задния двор — Хасан, Али, баба и аз. Моллата казва молитвата и потрива брадата си. Баба тихо мърмори: „Хайде, свършвай де.“ Вижда ми се раздразнен от безкрайната молитва, от ритуала, който ще направи месото халал. Баба се присмива на историята около този празник, както и на всичко, свързано с религията. Но уважава традицията на Ид-е-курбан. По обичая месото се дели на три части — една за семейството, един за приятелите и една за бедните. Всяка година баба дава всичко на бедните, „богатите и бездруго са си достатъчно тлъсти“, казва той.
Моллата приключва молитвата. Амин. Вдига кухненския нож с дълго острие. По обичай овцата не трябва да види ножа. Али дава на животното бучка захар, за да подслади смъртта. Овцата рита, но не много. Моллата я сграбчва под челюстта и притиска ножа към шията й. Само секунда преди да пререже гърлото с един сръчен замах, аз виждам очите на овцата. Този поглед седмици наред ще смущава сънищата ми. Не знам защо гледам ежегодния ритуал в задния двор; кошмарите ме преследват дълго след като кървавите петна по тревата са избледнели. Но аз винаги гледам. Заради онова примирение в очите на животното. Колкото и да е нелепо, представям си, че то разбира, че предстоящата му смърт има по-висша цел. Такъв е погледът на…
Спрях да гледам, обърнах гръб на уличката. Нещо топло течеше по китката ми. Примигах и видях, че все още хапя до кръв кокалчетата на юмрука си. Осъзнах и друго. Плачех. Иззад ъгъла долиташе бързото, ритмично пъхтене на Асеф.
Имах един сетен шанс да взема решение. Една последна възможност да реша какъв ще бъда. Можех да изляза на уличката, да защитя Хасан — както той ме бе защитавал толкова пъти в миналото — и да приема каквото ме сполети. Или да избягам.
В крайна сметка избягах.
Избягах, защото бях страхливец. Страхувах се от Асеф и от онова, което щеше да ми причини. Страхувах се от болката. Така си казах, докато обръщах гръб на уличката и на Хасан. В това се заставях да вярвам. Дори копнеех да бъда страхливец, защото истинската причина да бягам бе, че Асеф имаше право: на този свят нищо не идва даром. Може би Хасан представляваше цената, която трябваше да платя, агнето, което да пожертвам, за да спечеля баба. Честна ли беше цената? Отговорът изплува в подсъзнанието ми още преди да го прогоня: та той бе просто един хазарин, нали?
Тичах обратно натам, откъдето бях дошъл. Към почти опустелия пазар. Залитнах до едно дюкянче и се подпрях на заключената паянтова врата. Стоях там задъхан, потен и ми се искаше да бе станало другояче.
Около петнайсет минути по-късно чух гласове и тичащи стъпки. Клекнах зад барачката и видях как Асеф и другите двама бързат по безлюдната алея и се смеят. Заставих се да изчакам още десет минути. После тръгнах обратно към неравния черен път край заснеженото дере. Присвих очи в гаснещата светлина и видях Хасан бавно да върви към мен. Пресрещнах го до една оголяла брезичка на ръба на дерето.
Той държеше в ръце синьото хвърчило; това видях най-напред. Няма да лъжа, че не го огледах дали е здраво. Отпред по чапана на Хасан имаше кални петна и яката на ризата му беше разпрана. Той спря. Залитна, сякаш щеше да загуби съзнание. После се стегна. Подаде ми хвърчилото.
— Къде беше? Търсих те — казах аз.
Да изрека тия думи беше като да дъвча камък.
Хасан вдигна ръкав и избърса от лицето си сълзи и сополи. Чаках да каже нещо, но той само стоеше мълчаливо в настъпващата вечер. Бях благодарен за сенките, които падаха върху неговото лице и прикриваха моето. Бях благодарен, че не ми се налага да го поглеждам в очите. Знаеше ли, че знам? И ако знаеше, какво ли щях да видя, ако наистина го погледнех в очите? Упрек? Възмущение? Или — Аллах да ме пази — онова, от което най-много се плашех: безпределна вярност. Всичко друго бих понесъл, но не и това.
Той понечи да каже нещо и гласът му секна. Затвори уста, отвори я и пак я затвори. Отстъпи крачка назад. Избърса лицето си. И в този миг двамата с Хасан бяхме най-близо до шанса да поговорим за станалото. Мислех, че ще се разплаче, но за мое облекчение той се удържа, а аз се престорих, че не съм чул как гласът му секна. Също както се престорих, че не виждам тъмното петно отзад на панталоните му. Или ситните капки, които падаха между краката у и оставяха по снега черни точки.